— Трябва да му се признае едно нещо на оня — продължи търговският пътник и кимна с глава в знак на уважение. — Накарал ги е да раздвижат задниците си от Северно до Средиземно море. Бил забелязан на самолети за Антверпен, Ротердам и Дюселдорф. Пътят от Дюселдорф до Брюксел е само четирийсет и пет минути. Един приятел от Мюнхен два пъти седмично лети да обядва във Венеция. Човек може да стигне навсякъде за нула време. А понякога го забравяме.
— Да. Полетите съкращават времето… Чухте ли нещо друго?
— Казаха, че може да е тръгнал за Париж, Лондон или дори за Москва, ако е някой комуняга. Проверяват и частните летища, допускат, че може да има приятели, които му помагат. Сравняват го с Карлос, дето му викат „Чакала“. Какво мислите? Твърдят, че ако отиде в Париж, двамата може да се свържат и да последват нови екзекуции. Но тоя Конвърс си има собствен стил. Винаги ги стреля в главите.
Джоел се вцепени, чувстваше напрежението в отпадналото си тяло и остра, куха болка в центъра на гръдния кош. За първи път чу името си непринудено произнесено от чужд човек, който го определяше като убиец психопат, като чудовище, подгонено от всички правителства, чиито гранични власти щателно проверяваха пресичащите контролно-пропусквателни пунктове, наблюдаваха частните летища и навсякъде простираха гъста мрежа. Генералите на „Аквитания“ вършеха работата си прецизно, до отпечатъците върху пистолета и раната в ръката му. Но часът? Как се осмеляваха да поемат такъв риск? Откъде знаеха, че не се намира в някое посолство да търси убежище, докато съумее да изгради защитата си? Как се осланяха на такъв нищожен шанс?
Отговорът го връхлетя внезапно и трябваше да впие пръсти в китката си, за да се овладее, да удържи паниката си. Разговорът с Матилон! Колко лесно можеха да подслушат телефона на Рьоне чрез „Сюрте“ или Интерпол и колко бързо информаторите на „Аквитания“ биха разпространили новината. Господи! Нито един от двамата не бе помислил за това! Те знаеха къде се намира той и където и да отидеше, щеше да попадне в капан! Както се беше изразил противният търговски пътник: „Човек може да стигне навсякъде за нула време.“ Всеки може да прескочи за обяд от Мюнхен до Венеция и да се върне в службата си за делова среща в три и половина. Друг можеше да убие човек в Брюксел и след четирийсет и пет минути да е във влака за Дюселдорф. Разстоянията се мереха с части от часа. От кота нула в Брюксел — „преди два часа“ — бяха успели да обгърнат широк кръг градове и много граници. Дали не бяха и във влака? Нямаше начин да разберат кой влак е взел. Щеше да е по-лесно да го причакат в Емерих. Трябваше да мисли, да действа.
— Извинете — рече Конвърс и се изправи. — Трябва да отида до тоалетната.
Търговският пътник премести тежките си крака, за да направи път на Джоел.
— Аз едва се побирам в тези кутийки. Винаги пускам по една вода преди…
Джоел тръгна по пътеката. Спря рязко и преглътна, питаше се дали да продължи, или да се върне. Беше забравил вестника на седалката и снимката лесно можеше да се види, ако първата страница се отгърнеше. Трябваше да продължи, за да не привлече внимание. Целта му не беше мъжката тоалетна, а платформата между вагоните, трябваше да я огледа. Няколко души бяха минавали преди него и вратата беше отворена. Щеше да разгледа ключалката на тоалетната и да продължи.
Стоеше на поклащащата се, вибрираща платформа и разглеждаше металната врата. Беше обикновен изход, разделен на две части. Най-напред трябваше да се отвори горната, а след това долната се отключваше, издърпваше се навътре и откриваше стъпалата. Повече не му трябваше.
Върна се на мястото си и с облекчение видя, че търговският пътник се е облегнал удобно и пискливо похърква. Конвърс внимателно прехвърли първо единия, а после и другия си крак над протегнатите крака на дебелия мъж и се настани на седалката. Вестникът беше недокоснат.
Диагонално над себе си видя малка купчина листчета в ниша на заоблената стена, на която вероятно беше написано разписанието на влаковете. Никой не им обръщаше внимание, защото редовните пътници сигурно го знаеха наизуст. Джоел стана, посегна и взе едно листче, като кимна с глава, за да се извини на младото момиче под себе си. То се изкикоти.
Оберхаузен… Динслакен… Фьорде… Везел… Емерих.
Везел. Последната спирка преди Емерих. Не знаеше на колко километра е Везел от Емерих, но нямаше избор. Трябваше да слезе от влака във Везел, но не с другите пътници, а сам. Щеше да изчезне във Везел.
Усети под себе си леко забавяне, инстинктът на летец му подсказа, че започва първото убиване на скоростта. Изправи се и внимателно извърши маневрата между краката на дебелия търговец, за да стигне до пътеката. В последната секунда онзи изхърка и премести тялото си. Джоел присви очи и непринудено хвърли поглед около себе си, сякаш за миг се колебаеше накъде да тръгне. Завъртя бавно глава. Доколкото можа да забележи, никой не му обръщаше внимание.