Господи, какви деца! Бяха толкова прави, разумът им винаги ги насочваше право в целта, но не разбираха, че когато се разправят с хора като Джордж Маркъс Делавейн, трябва да водят възможно най-бруталната война на света, защото така се биеха противниците им. Правотата трябваше да се присъедини към решимостта, ако се наложеше, бяха длъжни да пълзят в калта без мисъл за награда, защото никой нямаше да им я даде. Наближаваше краят на този век и генералите искаха всичко. Не можеха да понесат повече безумието на омразата и безсилието си.
Стоун го предвиждаше от години, но бе минало времето, когато почти беше готов да ги посрещне с аплодисменти, да вдигне немощно ръце и да им продаде остатъка от душата си. Толкова стратегии се бяха сгромолясали, толкова хора бяха загинали благодарение на влудяващите бюрократични ограничения, които препращаха към закони и конституция, писани в други времена. Лудите делавейновци на планетата изтъкваха редица разумни доводи. Също като хората в Управлението, които преди години твърдяха прямо и категорично: „Бомбардирайте ядрените инсталации в Ташкент и Целиноград! Взривете Ченгду и Шенянг! Не ги оставяйте да започнат!“
Кой знае? Може би, ако ги бяха послушали, сега светът щеше да е по-добър.
Но на сутринта Питър се събуждаше и непродадената част от душата му възразяваше: „Не, не можем да го направим. Трябва да има и друг начин, без конфронтация и смърт за хиляди хора.“ Все още се придържаше към тази алтернатива, но не можеше да отпише делавейновците, поддръжници на мегабомбите. Как ли щеше да свърши всичко това?
Знаеше как. Затова се беше присъединил към децата. Правотата им беше оправдана, негодуванието им — основателно. Беше виждал достатъчно често такива неща на прекалено много места и винаги в крайностите на политическия спектър. Делавейновците на планетата щяха да превърнат всички в роботи. Дори смъртта беше по-хуманна.
Стоун отключи вратата на апартамента, затвори я, съблече си сакото и си сипа единственото питие, което щеше да си позволи тази вечер. Седна на кожения стол до телефона, пийна няколко глътки, вдигна слушалката и набра седем цифри, после още три и накрая още една. Слаб сигнал за свободна линия замени оригиналния. Всичко беше в ред. Разговорът бе прехвърлен с помощта на обезопасена дипломатическа линия на КГБ на югозапад от Нюфаундленд. Питър беше платил с шест негатива за услугата. Телефонът даде пет сигнала, преди да се обади мъжки глас от Берн, Швейцария.
— Ало?
— Обажда се стар приятел от Бахрейн.
— Виж ти! — отвърна човекът от Берн. — Доста назад в миналото се връщаш, друже.
— Тъй вярно.
— Чувам, че напоследък си станал лошо момче.
— Не ме обичат и не ми вярват, но ме ценят — рече Стоун. — Това е точната формулировка. Управлението не иска и да чуе за мен, но разпространява неодобрението си из целия град достатъчно високо, за да съм отрупан с поръчки за консултации. Не се оказах умен като теб и нямам сумички в безименни сметки по швейцарските банки.
— Казаха ми, че си имал проблеми с бутилката.
— Големи проблеми, но ги оправих.
— Не искай нищо от хора, стоящи по-долу от теб, ако алкохолът в дъха ти е повече от изискванията на пътната полиция. Трябва да ги плашиш, а не да ги разсмиваш.
— Разбрах това. Подочух, че напоследък и ти даваш консултации.
— В съвсем ограничен кръг и само на хора без имена. Придържам се към този принцип. Иначе „бум-бум“ и белият господар ще легне в гроб студен.
— А аз отговарям ли на условията? Давам ти честната си дума, че работя с добри хора. Те са млади, натъкнали са се на нещо и не познават лошите мисли, което при съществуващите обстоятелства не е препоръка. Но не мога да ти кажа нищо съществено в името на твоята, моята и тяхната сигурност. Това достатъчно ли е?
— Напълно е достатъчно и ти го знаеш. Спасявал си три пъти задника на Джони Реб. На Дарданелите и в Лисабон ме измъкна, преди оръжията да пристигнат. В Бахрейн преписа цял доклад, с което вероятно ми спести пет години в Ливънуърт.
— Беше прекалено ценен, за да си позволя да те загубя за някакви дребни нарушения. Освен това ти не беше единственият, просто теб те хванаха.