— А жени?
— Не знам. Вероятно ти имаш по-добър поглед. Би ли рискувал репутацията си?
— Познавам две-три госпожички в Бон, заради които и йезуитите биха рискували папството. Дай ми името на капитана.
— Фицпатрик. Капитан трети ранг Конъл Фицпатрик. Слушай, каквото и да чуеш след боцкането, ще го кажеш единствено на мен. На никой друг. На никой!
— Свързано е с последната част от това, което не можеш да ми кажеш, нали?
— Горе-долу.
— Планът ми е ясен. Един обект с една цел. Никакви отклонения, никакво любопитство, само касетофон.
Стоун отново замълча и запълни тишината със замислен шепот.
— Касетофон?… — след малко продължи: — Идеята не е лоша. Само ако е мини-микро.
— Естествено. Толкова са ситни, че можеш да ги скриеш на най-смущаващи места. Къде да те намеря? Готов съм да записвам.
— Телефонният код на града е осем нула четири — бившият служител на ЦРУ продиктува на бившия си сънародник в Берн телефонен номер в Шарлот, щата Северна Каролина. — Ще ти се обади жена. Кажи й, че си от семейството на Татяна и й остави телефона си.
Сбогуваха се набързо и Питър затвори телефона. Стана и отиде с чашата до прозореца. Беше гореща, притихнала вашингтонска нощ, въздухът едва потрепваше, предвестник на приближаващата лятна буря. Ако дъждовете се изсипеха, щяха да измият улиците и изчистят поне част от мръсотията.
Бившият дълбоко засекретен агент мечтаеше за някакъв земен или небесен балсам, който да измие ръцете и да пречисти тази част от душата му, която не беше извадил за продан, а за известен разрушителен период бе скрил в бутилката с бърбън. Съзнаваше, че е забил още един гвоздей в ковчега на Конвърс, беше прибавил още една частица достоверност към измислицата, описваща го като нещо, което не беше. Беше затвърдил представата, че Конвърс е убиецът психопат, описан от международния печат. И нещо още по-лошо — беше приписал тази представа на един честен, изчезнал човек, флотски офицер, който вероятно беше мъртъв. Тази лъжа имаше две оправдания, като едното беше едва приемливо, а другото вероятно представляваше единственият резултатен ход, който можеше да предприеме. Първото оправдание допускаше, че Фицпатрик е жив, макар че това беше слаб довод. Но ако беше мъртъв, изчезналият офицер му даваше основание да се обади на човек, който отдавна му беше задължен и да тръгне по следите на военния аташе Уошбърн, при това без да споменава името на Джордж Маркъс Делавейн. Дори Джони Реб да паднеше в ръцете им, а всеки човек, провеждащ от полусекретна до строго секретна операция, беше длъжен да държи сметка за тази възможност, той нямаше да спомене нищо за международната конспирация на генералите… Майор Норман Уошбърн може и да не знаеше нищо за съдбата на Конъл Фицпатрик, но всичко, което щеше да каже под действието на инжекцията, особено за капитана, щеше да е много ценно.
Стоун беше най-силно учуден от поведението на самия Конвърс по въпроса за лъжите на военния аташе. Ако Конвърс беше на свобода, а не затворен някъде, не можеше да не е научил за лъжите, които го обричаха. Защо в такъв случай не предприемаше нищо? Лъжата на майора беше най-слабото звено във веригата, можеше да я разкъса с минимално усилие, като заяви: „Той лъже. Бях еди къде си или навсякъде другаде освен на мястото, на което ме поставя в дадения час.“ Стоун отпи малка глътчица. Знаеше, че тези размисли са безплодни, защото отговорът му беше известен. Конвърс не беше в състояние да направи каквото и да било. Беше или в капан, или в затвор. Никой не можеше да му помогне. Беше мъртвец, жертва в пълния смисъл на думата, предаден дори от своите.
Странно, помисли цивилният, не съм ползвал семейството на Татяна от години.
От върха на пирамидата Джоел наблюдаваше как шофьорът на Лайфхелм и придружителят му се приближават към запустялата сграда. И двамата бяха опитни — единият притичваше пред другия, криеха се зад камъните и празните варели. Стигнаха до две различни врати почти едновременно. И двете врати бяха с откачени панти и висяха под ъгъл. Шофьорът направи знак с пистолета и двамата изчезнаха вътре.
Конвърс отново погледна зад гърба си. Оградата беше на около двеста метра. Би ли могъл да се свлече от смрадливия хълм, да изтича до мрежата и да се прехвърли през нея, преди палачите му да излязат от рушащата се сграда? Защо не? Можеше да опита! Надигна се, ръцете му потънаха в отпадъците, обърна се на дясната си страна и се хвърли надолу.
От разстояние долетя трясък, последван от вик. Обърна се по корем и изпълзя обратно. Шофьорът изхвръкна от вратата и зави зад ъгъла към другата врата с вдигнат, готов за стрелба пистолет. Приближи се предпазливо, забеляза нещо и когато влезе в сянката, започна ядосано да крещи. След няколко секунди изникна от сянката, помъкнал другия — очевидно някаква стълба или дъска се беше сгромолясала под краката му. Държеше се за крака и куцаше.