Жената отговори на втренчения поглед на Даулинг, намръщи се бавно, но продължи да го гледа.
— Сега ще си тръгна, но бих искала, ако не възразявате, вие да останете още малко. Ще се обадя на един човек, с когото мисля, че трябва да се срещнете. Ще разберете защо. Той ще ви се обади тук, но няма нищо да записвате. Направете каквото ви каже, идете където ви нареди.
— Мога ли да му вярвам?
— Господин Перигрин му вярваше — кимна Инид Хийтли, — въпреки че не го харесваше.
— Значи доверието му е било истинско — отбеляза актьорът.
Кейлъб дочака телефонния разговор и си записа адреса. Портиерът на „Кьонигсдорф“ му извика такси и след осем минути беше пред живописна викторианска сграда в предградията на Бон. Изкачи се до вратата и позвъни.
След две минути го въведоха в просторна стая, вероятно навремето библиотека, но сега шкафовете за книги бяха покрити с подробни карти на Германия. Иззад писалището стана мъж с очила, кимна и заговори:
— Господин Даулинг?
— Да.
— Благодаря, че дойдохте. Името ми не е важно. Можете да ме наричате Джордж.
— Добре, Джордж.
— Но за ваша поверителна, повтарям, поверителна информация, аз съм началник на централата на ЦРУ в Бон.
— Добре, Джордж.
— С какво се занимавате, господин Даулинг? Каква е професията ви?
Актьорът само поклати глава.
25
Първата неясна светлина на зората пропълзя ниско по източното небе и над речните кейове с лодките. Джоел вървеше до младия моряк и непрекъснато вдигаше ръка към небръснатото си четвърти ден лице. За последен път се избръсна в Бон и сега имаше наченки на къса брада, още недостатъчно гъста, но вече не четина. Още един ден и ще трябва да започне да я подравнява и оформя — още едно бягство от приликата със снимката във вестниците.
След още един ден трябваше да реши и дали да се обади на Вал. Всъщност вече беше взел отрицателно решение. Инструкциите му бяха достатъчно ясни, а и телефонът вероятно се подслушваше. Но толкова му се искаше поне да чуе гласа й, да долови подкрепата, която знаеше, че ще открие в него. Не. Да я чуе, значеше да я въвлече. Не!
— Последната лодка вдясно — обади се морякът и забави крачка. — Трябва отново да ви попитам, защото съм дал дума. Нали не носите наркотици?
— Не, не нося.
— Може да поиска да ви претърси.
— Не мога да разреша подобно нещо — избухна Конвърс, като се сети за пояса с парите. Можеха да го помислят за скривалище на наркотици и ако го отвореха, щяха да открият сума, за каквато повечето от мошениците по крайбрежието бяха готови да извършат убийство.
— Може да се заинтересува защо. Наркотиците носят тежки присъди.
— Ще му обясня на четири очи — каза Джоел и измисли начина. Щеше да го направи с пистолет в едната ръка и допълнителни петстотин долара в другата. — Но давам честна дума, че не нося наркотици.
— Лодката не е моя.
— Но ти организира всичко и знаеш достатъчно за мен, за да ме предадеш, ако окажат натиск върху теб.
— Ja, помня. Кънектикът, посещавал съм приятели в Бриджпорт. Вие сте вицепрезидент на брокерска къща. Ако трябва, ще ви намеря.
— Не бих искал да се стига дотам. Ти си добър човек, помагаш ми в тежък момент и съм ти признателен. Няма да ти докарам неприятности.
— Ja — кимна младият немец. — Вярвам ви. И снощи ви повярвах. Говорите много добре, явно сте интелигент, но сте извършил глупост и сега ушите ви са червени. А едни червени уши ще ви струват повече, отколкото сте готов да платите, и затова плащате още повече, за да премахнете червенината.
— Проповедта ти е трогателна.
— Was ist?
— Нищо. Прав си. Такива сме ние от висшето ниво на средното управление. Ето — Джоел беше приготвил банкнотите в левия си джоб и сега ги извади. — Обещах ти хиляда и петстотин долара. Преброй ги, ако искаш.
— Защо? Ако не са толкова, ще се развикам и ще останете тук. А сте прекалено уплашен, за да поемете такъв риск.
— Ти си роден за адвокат.
— Елате, ще ви заведа при капитана. За вас той е само „капитане“. Ще ви свалят, където той каже… И внимавайте. Пазете се от хората на лодката. Те мислят, че носите много пари.
— Затова не искам да ме претърсват — призна Конвърс.
— Знам. Ще направя каквото мога.
Но това, което направи морякът, не беше достатъчно. Капитанът на мръсната баржа — нисък набит мъж с развалени зъби, заведе Джоел в кабината с руля и му каза на развален, но напълно ясен английски да си свали сакото.
— Обясних на приятеля си на пристанището, че не мога да го направя.