— Почти нищо — отвърна немецът. — Просто ще минете спокойно по кея, сякаш минавате оттам всяка сутрин, и през ремонтната база ще излезете на улицата. Ще се окажете в южната част на град Лобит, в die Niederlande, и все едно че никога не сме се виждали.
— Разбирам, но как ще стане?
— Виждате ли онзи Bootshafen? — капитанът посочи към редица докове с тежка машинария.
— Това е пристанище.
— Ja, пристанище. Единият ми резервоар е празен. Ще кажа, че искам да го проверя. Ще спра двигателите на триста метра от брега и ще вляза в пристанището. Ще помърморя за цената, която искат холандците, но ще я платя, защото не купувам от оня deutsche крадец на отсрещния бряг. Вие ще слезете с единия човек от екипажа, ще изпушите цигара, ще се посмеете на глупостта на капитана си и ще си тръгнете.
— Просто така?
— Ja.
— Прекалено лесно е.
— Ja. Никой не е казвал, че е трудно. Само трябва да си отваряте очите.
— За полиция ли?
— Nein — капитанът сви рамене. — Ако се появи Polizei, ще се качите на лодката и тогава ще останете на борда.
— В такъв случай за кого да си отварям очите?
— За хора, които ще ви наблюдават и ще забележат, че се отдалечавате.
— Какви хора?
— Всякакви негодници. Сутрин идват на кея и търсят работа, повечето още не са изтрезнели. Пазете се от тях. Ще решат, че носите наркотици или пари. Ще ви счупят главата и ще ви ограбят.
— Племенникът ви ме предупреди да се пазя от хората на лодката ви.
— Само новият е негодник. Налива се с бира да изтрезнее. Смята, че ме е измамил, но греши. Ще го задържа на борда да чисти или ще измисля нещо друго. Другият не е проблем за вас. Той ми е верен, Idiot с як гръб и дебела глава. По реката само аз го наемам. Verstehen?
— Мисля, че да. Между другото, трябва да отида в Амстердам. Има ли влак оттук?
— В Лобит няма влакове. Ще вземете автобуса до Арнхем. Оттам тръгва влак за Амстердам. Пътувал съм често с него, когато корабите ми хвърляха котва в die Niederlande. Автобусът спира на гарата. Пътуването е кратко.
— Кораби ли? Големи кораби? — попита Джоел, заинтригуван от думите на капитана.
— Навремето плавах по океаните, а не по вонящи реки. На петнайсетгодишна възраст постъпих на кораб с mein Bruder — брат ми. На двайсет и три вече бях Obermaat… младши офицер. Добри пари, хубав живот… Бях много щастлив — немецът понижи глас, докато спираше двигателите, и завъртя руля наляво. Лодката забуксува във водата. — Защо да говорим? Всичко е свършено.
— Какво се е случило?
— Не ви интересува, Amerikaner — капитанът даде газ и моторът се задави.
— Интересува ме.
— Warum? Защо?
— Не знам. Може би отвлича мислите ми от собствените ми проблеми — честно призна Конвърс.
Немецът му хвърли кратък поглед.
— Питате ме? Добре. Нали никога не сме се виждали… Откраднах пари, много пари. На финансиста на фирмата му трябваха девет месеца да ме открие. Aber, ach, все пак ме откри! Беше преди много години. Оттогава за мен няма океани, плавам само по реката.
— Но нали сте печелил добре? Защо откраднахте?
— Защо крадат повечето мъже?
— Защото имат нужда от пари, искат неща, които не биха могли нормално да си позволят или в същината си са нечестни. Но не смятам, че вие сте такъв.
— Историята е по-стара, като Адам и ябълката, Amerikaner.
— Искате да кажете, че е било заради жена?
— Стара история. Имаше дете и не искаше мъжът й да кръстосва морета и океани. Искаше нещо повече — капитанът си позволи слаб блясък в очите и лека усмивка. — Искаше цветарница.
Джоел се засмя, за миг забравил болката си.
— Бива си ви, капитане.
— Нали вече няма да се видим?
— Тогава племенникът ви…
— Никога вече няма да ви види! — прекъсна го немецът и високо се засмя. Очите му не се отделяха от водата, докато навлизаше в холандското пристанище.
Конвърс стоеше облегнат на един кол, пушеше и очите му, скрити под ниско спуснатата козирка, сновяха неспирно нагоре-надолу по кея и ремонтната база. Хората, които се тълпяха около тежките машини, вършеха механично работата си, а тези при лодките, изглежда, предпочитаха да ги наблюдават, отколкото сами да свършат нещо.
Моментът е подходящ, реши Джоел и се оттласна от кола. Никой не проявяваше дори минимален интерес към него.
Тръгна по кея бавно, почти лениво, но очите му не пропускаха нищо. Стигна ремонтната база и се приближи към редица корпуси в сухия док. Зад последния корпус, на не повече от сто метра, се издигаше необичайно висока противоураганна преграда с отворен портал. От лявата му страна стоеше униформен пазач, който пиеше кафе и четеше вестник. Столът му беше облегнат на мрежестата ограда. Като го видя, Джоел спря, дишането му секна. Без никаква видима причина в него се включи някакво вътрешно усещане за тревога. През портала спокойно влизаха и излизаха хора, но пазачът не вдигаше поглед от вестника в скута си.