Конвърс се обърна и хвърли последен поглед към реката. Внезапно вниманието му беше привлечено от капитана. Беше изтичал до началото на кея и диво ръкомахаше с бързи, кратки движения. Опитваше се да го предупреди за нещо. След това изкрещя с всичка сила, хората го загледаха и се заобръщаха, но продължиха по пътя си. Никой не искаше да се забърква в каквото и да било.
— Lauf! Бягай! Махай се!
Джоел се обърка. Огледа се наоколо. И тогава ги видя. Двама, не, трима едри мъже се изкачиха на кея, втренчени в него със стъклени очи. Първият се хвърли към капитана. Немецът го хвана за рамото и го завъртя, за да го спре, но другите двама налетяха с юмруци върху него и го заудряха по врата и гърба. Приличаха на животни, възбудени от миризмата на падналата в капана тлъста плячка.
Конвърс се хвърли по корем под редицата лодки на сухия док и си удари главата, докато пълзеше към светлината в другия им край. Виждаше крака, които бясно се мятаха зад него, приближаваха, защото той пълзеше, а те тичаха. Стигна края на редицата, изправи се и хукна към портала. Изтегли ризата си от панталона, откъсна част от долния й край и я притисна към ударените места по главата си, докато мина бързо покрай пазача и излезе от портала. Огледа се. Тримата мъже ядосано, по пиянски спореха един с друг, двама клекнаха и занадничаха под лодките. В същия миг правият го забеляза. Извика нещо и другите двама се изправиха и хукнаха след Джоел. Той също побягна с всичка сила и скоро спря да ги вижда. Животните се бяха отказали от гонитбата.
Намираше се в Холандия. Посрещането му беше, меко казано, хладно, но беше с една крачка по-близо до Амстердам. От друга страна, нямаше представа къде точно се намира в момента. Знаеше само името на града — Лобит. Трябваше да успокои дишането си и да помисли. Влезе в запустял крайбрежен склад, където тъмната сянка зад входа превръщаше стъклото в мътно огледало. Беше достатъчно, видът му бе ужасен. Мисли. Мисли, за Бога!
Матилон му беше казал да вземе влака от Арнхем до Амстердам, ясно си спомняше това. А капитанът на баржата го посъветва да вземе автобус от Лобит до Арнхем, в Лобит нямало гара. Първото нещо, което трябваше да направи на гарата в Арнхем, беше да се поизчисти, да разучи тълпата и да прецени дали да рискува да стане част от нея. Умът му препусна едновременно в няколко направления. Очилата без диоптри отдавна бяха изчезнали по време на бурните събития във Везел, щеше да ги замени със слънчеви. Трудно можеше да направи нещо за драскотините по лицето си, но след сапун и вода нямаше да изглеждат толкова зловещи, а около гарата все щеше да намери къде да пооправи скъсаните си дрехи… Трябваше му и карта. По дяволите, нали беше летец! Трябваше да се добере до Амстердам и да намери начин да установи контакт с човек на име Корт Торбеке и да се обади на Нейтън Саймън в Ню Йорк. Имаше да върши толкова неща.
Когато излезе от склада, внезапно осъзна какво става. Всеки изминал ден приближаваше генералите от „Аквитания“ до осъществяването на лудостта, която бяха замислили. Той и те трябваше да разменят местата си. Преследваният трябваше да стане преследвач. Апостолите на Делавейн бяха убедили света, че той е убиец-психопат и затова трябва да го открият, заловят, убият и да го представят като поредния пример за разпространяващото се безумие, което може да се спре само с тяхна помощ. „Аквитания“ трябваше да се извади на показ и да се разруши, преди да е станало твърде късно. Броенето преди старта вървеше.
Действай!, заповяда си наум Конвърс и тръгна по-бързо по улицата.
Седеше в последния вагон на влака, все още нащрек, но доволен от постигнатия напредък. Беше действал предпазливо, без излишни движения, съсредоточен върху поне десетината възможни опасности — втренчени в него очи, мъж или жена, забелязани два пъти за кратък период от време, чиновник, който го бави с любезността си повече от необходимото.
ТУК СЕ ГОВОРИ АНГЛИЙСКИ, гласеше надписът върху покрива на павилион за вестници на оживен ъгъл в Лобит. Докато си купуваше карта и вестник, Конвърс помоли да го упътят към спирката на автобуса за Арнхем, прикрил лице зад вестника. Собственикът беше прекалено зает с клиентите и не обърна внимание на вида му. Упъти го в телеграфен стил, като действаше повече с жестове, отколкото с думи. Джоел откри автобусната спирка след четири преки. Седна в претъпканото превозно средство, зарови лице във вестника, който не можеше да прочете, и след около четирийсет минути слезе на гарата в Арнхем