— Mij best! — човекът стана ухилен и Джоел инстинктивно отдръпна краката си, за да мине. — Dank u wel — добави той и пое към единственото празно място зад двойката, танцуваща на пътеката.
— Мърдай! — дрезгаво изкомандва старицата, като се поклащаше в ритъма на носещия се към Амстердам влак.
Ако ще правя нещо, реши Джоел, трябва да е сега. Започна да се изправя с вперени право пред себе си очи, десният му лакът бе подпрян на ръчката, на сантиметри от издутата торба. Рязко пъхна ръка в зейналия й отвор и впи пръсти в тлъстата китка на ръката, която държеше оръжието. Стисна я, наведе я надолу, като сграбчи плът и метал, и яростно я изви наляво. Блъсна старицата в тясното пространство между седалките, завъртя я и я тръшна на мястото до прозореца. Пистолетът гръмна, чу се остро изпукване и в дебелия брезент се прогори дупка, краищата й задимяха. Куршумът се заби някъде ниско долу. Силата на женището се оказа маниакална, далече по-голяма, отколкото можеше да си представи. Бореше се яростно, посягаше с нокти към лицето му, но той успя да вдигне ръката й над главата, изви я и я задържа зад гърба й. В торбата ръцете им още не се пускаха, тя стискаше пистолета, а той не можеше да откопчи пръстите й от него. Все пак успя да го задържи насочен надолу, като обездвижваше китката й — сила срещу сила. Разкривеното й лице подсказваше, че няма да се предаде.
Веселбата и шумът във вагона достигнаха връхна точка — фалшиви гласове се опитваха да подхванат песен, отекваше висок смях. Никой не обръщаше внимание на дивата борба върху тясната седалка. Внезапно, погълнат от паниката и яростната безизходица, Джоел усети, че влакът, макар и съвсем неуловимо, намалява скорост. Рефлексите му на летец отново не му изневериха. Заби лакът в дясната гърда на старицата, за да я накара да пусне пистолета, но тя се държеше с извита назад ръка и запънати под предната седалка дебели крака, които й даваха опора. Тлъстото й тяло се извиваше, успя да приклещи ръката му така, че да не може да изтръгне пистолета.
— Пускай! — дрезгаво прошепна той. — Няма да ти направя нищо. Колкото и да са ти платили, ще ти платя още повече.
— Nee! Ще ме извлекат от дъното на някой канал! Не можеш да избягаш, Meener! Чакат те в Амстердам на гарата!
Старицата сгърчи лице, зарита с крака и за миг освободи лявата си ръка. Протегна я към лицето му и ноктите й се плъзнаха по покаралата му брада, но той я улови за китката, опъна ръката й успоредно на седалката, удари я с все сила с коляното си и я завъртя по посока на часовниковата стрелка, за да я обездвижи. Не успя. Дясната й ръка беше силна като на лъвица, защитаваща достойнството си. Не пускаше и пистолета в торбата.
— Лъжеш! — кресна й Конвърс. — Никой не знае, че съм в този влак! Самата ти се качи преди двайсет минути!
— Бъркаш, Amerikaan! Пътувам от Арнхем, но тръгнах от първия вагон към края на влака. Открих те в Утрехт и веднага беше телефонирано.
— Лъжеш!
— Сам ще видиш.
— Кой те нае?
— Хора.
— Кои?
— Ще ги видиш.
— По дяволите, ти не си от тях! Изключено е!
— Те ми платиха. Плащат наляво и надясно по железопътната линия. По кейовете и летищата също. Предупредиха, че говориш само английски.
— Нещо друго?
— Защо трябва да ти казвам? Заловен си. Ти трябва да ме пуснеш, може би ще е по-полезно за теб.
— Как? С бърз изстрел в главата вместо клетка в Ханой?
— Каквото и да е, куршумът е за предпочитане. Прекалено млад си, да знаеш, Meneer. Никога не си живял в окупация.
— А ти си прекалено стара, за да си толкова силна.
— Ja, научих и това.
— Пусни ме!
Влакът спираше и пияната тълпа във вагона ревна одобрително. Мъжете посегнаха над главите си към куфарите. Пътникът, който беше седял до Джоел, бързо издърпа своя от мрежата над седалката, стомахът му се притисна в рамото на Конвърс. Джоел се постара да даде вид, сякаш е погълнат от разговора с изкривилата лице полупленница. Човекът политна назад с куфара в ръка и се засмя.
Старицата се метна напред и впи зъби в горната част на ръката на Конвърс, на милиметри от раната му. Захапа го злобно, жълтите й зъби проникнаха в плътта му, от кожата му бликна кръв и потече по синкавата кожа на лицето й.
Той подскочи от болка. Тя освободи ръката си от хватката му в торбата, пистолетът беше неин! Стреля и от пода на пътеката, на няколко сантиметра от крака на Джоел, се откъсна парче дърво. Той сграбчи невидимото дуло, извъртя го и го дръпна, като се мъчеше с всичка сила да го отклони от себе си. Старата стреля отново.
Очите й се разшириха, тя се отпусна назад на седалката. Плъзна се към прозореца, без да затваря очи. По тънкия плат на роклята върху горната част на корема й се разпълзя кърваво петно. Мъртва е, помисли Джоел и му се догади, трябваше да поеме няколко пъти дълбоко дъх, за да не повърне. Попита се разтреперан коя ли е тази старица, защо е изпаднала, какво ли е преживяла, за да стигне дотук? Прекалено млад си да знаеш… Никога не си живял в окупация.