— De Amerikaanse moordenaar Converse is advocaat. Hij is een ex-piloot uit de Vietnamese oorlog. Een ander advocaat, een Fransman, en een vriend van Converse…
Джоел, озадачен, погледна към екрана и изпита парализиращ шок. Вървеше клип. Камерата влезе през вратата на кабинет и се фокусира върху тяло, отпуснато на писалище. Около главата имаше грозни, змиеподобни струи кръв. Божичко! Рьоне!
Щом го разпозна, в горната лява част на екрана се появи снимка на Матилон, последвана от снимка в дясната част. Беше негова, на moordenaar Amerikaans, убиеца Джоел Конвърс. Холандският журналист беше свързал двете събития — интервюто с Вал и убийството във Франция. Не беше нужно да разбира езика. Рьоне беше убит и сочеха него за убиец. Това даваше отговор на един от въпросите: защо „Аквитания“ беше пуснала слуха, че се отправя към Париж.
Той наистина носеше смърт. С това даряваше новите и старите си приятели. Рьоне Матилон, Едуард Бийл… Ейвъри Фаулър. Също и враговете си, които не познаваше — мъж с кафяво палто в хотелското мазе в Париж, пазач на брега на Рейн, летец във влака, незапомнящо се лице в основата на пирамидата боклук, няколко минути по-късно шофьора, който се отнасяше почти приятелски към него в каменната къща с решетки на прозорците, стара жена, блестящо изиграла ролята си в шумния вагон. Смърт. Наблюдаваше я от разстояние или я причиняваше в името на „Аквитания“.
Господи! Касетата! Не можеше да е по-стара от дванайсет или двайсет и четири часа и Вал вероятно не беше получила плика, който й изпрати от Бон! Сигурно! В противен случай нямаше да пристигне в Европа!
Боже мой, помисли Джоел, глътна последното уиски и потри чело, напълно объркан. Ако пликът не беше в ръцете на Нейтън Саймън, нямаше смисъл да се свързва с него! Евентуалният разговор нямаше да доведе до нищо — освен нови изисквания да се предаде на властите, а и щяха да проследят откъде се е обадил. Нейт нямаше да влезе в противоречие със закона, би защитавал клиента си с нокти и зъби, но впоследствие, не преди клиентът му да се е съобразил със закона. Ръцете на Конвърс се разтрепераха, трябваше да разбере какво е станало с плика!
— Писията ви, Meneer.
— Моля?
— Писията ви, господине — повтори сервитьорът.
— Вие говорите английски?
— Разбира се — със сдържана вежливост отвърна мрачният плешив мъж. — Разговаряхме и преди, но бяхте много развълнуван. Знам, че нашият квартал оказва такова въздействие.
— Изслушайте ме — Джоел вдигна ръка към устните си и започна да подчертава всяка дума. — Ще ви дам много пари, ако поръчате един телефонен разговор вместо мен. Не говоря холандски, френски, немски или друг език. Разбирате ли?
— Разбирам.
— Разговорът е с Берлин.
— Това не е трудно, господине.
— Ще го направите ли вместо мен?
— Но, разбира се, Meneer. Имате ли телефонна кредитна карта?
— Не искам да я използвам.
— Естествено.
— Искам да кажа… че… че не искам да бъде проследена. Но имам пари.
— Разбирам. След няколко минути смяната ми свършва. Ще дойда да ви взема. Ще поръчам разговора ви, ще разбера от телефонистката колко ще струва и ще платите.
— Точно така.
— И много пари, ja? Петдесет гулдена, ja?
— Нямаш проблеми.
Двайсет минути по-късно Джоел седеше зад малко писалище в миниатюрна канцелария. Сервитьорът му подаде слушалката.
— Говорят английски, Meneer.
— Моля ви, госпожица Шарпантие? — задавено изрече Джоел, скован от особена парализа. Не знаеше как ще реагира, като чуе гласа й. За миг му се прииска да тръшне слушалката. Не можеше да я намесва и нея!
— Ало?
Беше тя и част от съзнанието му умря, но друга се възроди. Хиляди картини проблеснаха в ума му, спомени за щастие и гняв, за любов и омраза. Не можа да проговори.
— Ало? Кой е?
— А… ти ли си? Извинявай, връзката е лоша. Обажда се Джак Талбът от… „Бостън Графикс“. Как си, Вал?
— Чудесно… Джак. Ти как си? Не сме се виждали от два месеца. Откак обядвахме в „Четирите сезона“.
— Точно така. Кога пристигна?
— Снощи.
— За дълго ли?
— Само за днес. Цяла сутрин бях на инфарктни съвещания и следобед имам още едно. Ако не се почувствам като пребита, ще взема довечера обратния самолет. А ти откога си в Берлин?
— Всъщност не съм в Берлин. Видях те по белгийската телевизия. В… Антверпен съм, но след малко тръгвам за Амстердам. Съжалявам за цялата гадост, която ти се е струпала на главата. Кой би допуснал? Имам предвид Джоел.
— Аз трябваше да го допусна, Джак. Толкова е ужасно. Той е много болен. Надявам се, че за всеобщо добро ще го хванат бързо. Нуждае се от помощ.