— Theodoor! Deze kerel is onmogelijk! Hij wil!… — истеричните думи бяха произнесени от жена с разголени гърди, която тичаше надолу по стълбите. Спря на предпоследното стъпало, видя щетите и неподвижния Теодор и изпищя. Джоел се втурна към нея и запуши устата й с лявата си ръка. Дясната, с оръжието, притисна към рамото й и я бутна към перилата.
— Тихо! — не можеше да се въздържи да не вика. — Млъкни!
Заби лакът във врата на проститутката, оръжието му се озова пред очите й. Тя отново запищя и злобно го ритна в слабините, посегна с два пръста към ноздрите му, опита се да го одраска и го заблъска. Нямаше избор и я удари с дръжката на оръжието в основата на челюстта. Начервените й устни се отвориха и тялото й омекна.
Горе започнаха да се тръшкат врати, метал и дърво се блъскаха в стени. Чу уплашени и въпросителни викове. Заглуши ги внезапен клаксон от улицата отвъд отворената входна врата. Затича се нататък, опря се с ръка на рамката и скри оръжието.
Беше Ема проститутката. Колата стоеше насред улицата, нямаше начин да я паркира до тротоара. Пъхна револвера в колана под сакото и изтича вън. Тя разбра жестовете му и слезе от колата. Той я заобиколи тичешком.
— Благодаря!
— Крадена е! — заяви тя и сви рамене. — На добър час, Meneer. Ще имаш нужда от късмет, но това не е мой проблем.
Той се метна зад волана и разгледа таблото. Колата беше автоматична. Дръпна лоста и се вля в движението.
Без никакво предупреждение огромна мъжка фигура се стовари върху предното дясно стъкло. Джоел посегна и заключи вратата, възползва се от отвор в колоната автомобили и даде газ. Убиецът се задържа върху колата и извади оръжие. Конвърс рязко зави вдясно, но човекът не падна. Джоел бръкна под сакото, а убиецът, закрепен незнайно как, извади пистолет и се прицели в него. Джоел залегна и удари главата си в рамката на прозореца. Експлозията пръсна стъклото, около очите му се забиха стъкълца. Но беше извадил револвера, насочи го към увисналата над него фигура и дръпна спусъка. Два пъти.
Два приглушени пукота проехтяха в мрака на колата и на здравото стъкло цъфнаха две дупки. Мъжът изрева, хвана се с ръце за гърлото и се изтърколи на земята в пространството между два камиона. Конвърс зави надясно в широка, празна алея. Един човек е останал долу, на улицата… Той ще извика подкрепления… Отново съм свободен… за малко, помисли Джоел. Мъртвецът не можеше да идентифицира колата му. Паркира в сянката, извади цигара и се постара да успокои треперенето на ръцете си. Вдъхна дълбоко дима, опипа челото си и внимателно изчисти стъкълцата.
Носеше се по улиците като движен от часовников механизъм, но при всяко колебание, при всяко спиране използваше очите и ноздрите си като първобитно същество, осъзнаващо единствено необходимостта да оцелее в силно враждебна среда. Четири пъти мина покрай хотел „Амстел“ на „Тулплайн“, пресече улици и канали до американското консулство на градския площад, наречен „Музеумплайн“. Беше проучил алтернативните пътища, знаеше страничните улички, които можеха веднага да го върнат на главната улица. Накрая подкара на изток, пресече моста Шелингвудер над реката и пое по крайбрежието, докато стигна няколко пусти ниви. Щяха са свършат работа, мястото беше изолирано. Обърна колата и се насочи към Амстердам.
Беше осем и половина, небето бе потъмняло. Готов беше. Когато следобед разглеждаше подробно туристическата карта, откри цял параграф с упътване как да се ползват телефонните автомати. Навремето беше летец, инструкциите бяха втората му природа. Паркира колата срещу хотел „Амстел“ и влезе в една кабина.
— Моля ви, госпожица Шарпантие?
— Dank u — рече телефонистката и моментално превключи на английски. — Момент, моля… А, да, госпожица Шарпантие е пристигнала само преди час. Сега ще ви свържа.
— Благодаря.
— Ало?
Божичко, дали да заговори? Имаше ли право да говори? А „Аквитания“!
— Вал, Джак Талбът е на телефона. Реших да проверя дали си дошла. Радвам се, че си тук. Как си?
— Напълно изтощена, ужасни човече. Следобед говорих с Ню Йорк и споменах сделките ни в Амстердам, дължащи се на някой си Джак Талбът. Наредиха ми да отида в града на каналите и да прекарам цялата следваща сутрин в ръкостискания.
— Защо не се ръкуваш и с мен?
— Много са ти студени ръцете. Но въпреки това можеш да ме поканиш на вечеря.
— С най-голямо удоволствие, но първо имам нужда от една услуга. Можеш ли да скочиш в едно такси и да ме вземеш от консулството на „Музеумплайн“?