— Вал, защо? Защо го направи? — попита той и във въпроса му отекна плач.
— Нямах избор — тихо и тайнствено отвърна тя. — Да се махаме оттук, моля те.
28
Пътуваха от няколко минути. Мълчаха. Джоел се концентрира върху улиците и завоите. Идеше му да закрещи. Това беше единственото, което можеше да му попречи да спре колата, да се вкопчи във Вал, да я накара да му обясни защо беше направила всичко това! Защо се беше върнала в живота му? Той носеше смърт! Но най-много искаше да я притисне към себе си, да усети лицето й до своето, да й благодари и да й каже колко съжалява за миналото и за днешния ден.
— Знаеш ли къде отиваме? — наруши мълчанието Вал.
— Имам колата от шест часа. Разполагам с карта на града и прекарах времето в шофиране наоколо, за да науча каквото ми е нужно.
— Да, напълно в твой стил. Винаги си бил методичен.
— Реших, че така трябва — заоправдава се той. — Проследих те от хотела, за да разбера дали някой друг не те следи. Освен това се чувствам по-добре в кола, отколкото на улицата.
— Думите ми не бяха упрек.
Конвърс й хвърли бегъл поглед. Изучаваше го, очите й дълбаеха лицето му в редуващите се светлини и сенки.
— Извинявай. Вероятно напоследък съм станал докачлив, макар че не ми е ясно защо.
— Аз също. Търсят те само на два континента и в около осем държави. Твърдят, че си най-талантливият убиец след терориста Карлос.
— Трябва ли да ти обяснявам, че това са лъжи? Опашати лъжи с очевидна цел.
— Не — простичко отвърна Валери. — Не е нужно, защото го знам. Но трябва да ми кажеш останалото. Всичко.
Той отново насочи поглед към нея, стараеше се да свали пластовете замъглено стъкло, които обвиваха мислите и доводите й. В миналото успяваше с любов или с ярост. Но сега не можеше, чувствата й лежаха прекалено дълбоко и нямаха нищо общо с любовта, знаеше го. Беше нещо друго и адвокатът в него го съветваше да бъде предпазлив и лукав.
— Защо смяташе, че ще те видя по телевизията? Едва не те пропуснах.
— Не съм мислила за телевизията, разчитах на вестниците. Знаех, че снимката ми ще се появи на първите страници в цяла Европа. Допуснах, че паметта ти не е дотолкова угаснала, че да не ме познаеш, а журналистите винаги споменават хотели и адреси, това внася автентичност в информацията им.
— Но аз мога да чета само на английски.
— Паметта ти наистина не е в ред. Три пъти съм идвала с теб в Европа — два пъти в Женева и веднъж в Париж. Не посягаше към сутрешното си кафе, ако на масата няма „Хералд Трибюн“. Дори когато от Женева отидохме на ски в Шамони, вдигна скандал на сервитьора, задето не го бе донесъл.
— И за „Трибюн“ ли даде интервю?
— Не, те написаха основния материал. С всички подробности. Предположих, че ще купиш вестника и ще разбереш какво правя.
— Поради факта, че сме се отчуждили, не сме се виждали години наред и не говориш немски, френски или друг език?
— Да. Това е приемливо обяснение за всички, които знаят, че говоря чужди езици. Използвах го за прикритие. Много хора, които знаят езици, често крият този факт. Това прави разговорите по-кратки, свежда ги до най-общи изявления и човек винаги може да разбере дали преиначават думите му.
— Забравих, че в известен смисъл това е твой бизнес.
— Идеята не дойде от бизнеса ми, а от Роджър.
— От татко?
— Да. Пристигна от Хонконг преди няколко дни и някакъв алчен чиновник вдигна на крак вестникарите да го чакат пред самолета. Когато стъпи на „Кенеди“, щяха да се избият за интервюта. Не беше гледал телевизия, слушал радио или чел вестници от два дни. Беше в паника и ми се обади. Аз просто направих така, че телеграфната агенция на Берлин да разбере, че отивам там.
— Как е татко? Той не може да се справи сам.
— Справя се. Сестра ти също, макар че не толкова добре, но мъжът й взе нещата в свои ръце. По-добър е, отколкото го смяташ, Конвърс.
— Какво става с тях? Как приемат всичко това?
— Като смутени, ядосани и неразбиращи хора. Смениха номерата на телефоните си и дават изявления чрез адвокати — между другото, в твоя защита. Може би не си го разбрал досега, но те много те обичат, въпреки че според мен не си им дал достатъчно поводи за това.
— Наближаваме — тихо рече Джоел, когато наближиха моста Шелингвундер. Поеха по него, над тях проблясваха светлинки, а далече долу, по водата, отраженията играеха като точки. Валери не реагира. Той не издържа. — Защо, Вал? Трябва да знам! Защо дойде?
— Извинявай, бях се замислила — очите й се откъснаха от лицето му и се втренчиха през стъклото на колата. — Предполагам, че ще е по-добре да ти го кажа сега, докато шофираш и не е нужно да те гледам. Изглеждаш ужасно, не приличаш на човек и по лицето ти е изписано какво си преживял. Затова не искам да те гледам.