— Обиждаш ме — рече с усмивка Конвърс, като се стараеше да намали шока й от вида му. — Обадиха ми се от „Космополитън“ и искат да ме снимат на корицата.
— Стига! Изобщо не е смешно и ти го знаеш, дори по-лошо — не ти се говори за това!
— Предавам се. Все пак имаше време, когато изобщо не ме разбираше.
— Винаги съм те разбирала, Джоел! — Валери продължаваше да се взира в пътя, главата й не помръдваше в лъчите на фаровете. — Не се дръж повече като тъжен шут. Нямаме време за това, нямаме време за тъпите ти шегички. Винаги съм се натъжавала, като гледах как отблъскваш хората, които искаха да поговорят с теб, но това време мина.
— Радвам се да го чуя. Говори тогава! Защо, по дяволите, се набърка?
Очите им гневно се срещнаха, внезапно припламнаха спомени за отминалата любов. Тя извърна глава, докато Конвърс насочи колата към изхода от моста и зави по пътя, успореден на реката.
— Добре — сдържано започна Валери. — Може да си бил отвратителен съпруг и бездушен към чувствата на другите, но не си това, което те изкарват. Не си убил тези хора.
— Това ми е известно. Преди малко заяви, че и ти го знаеш. Защо дойде тук?
— Защото трябваше — твърдо отсече Валери, все още загледана право напред. — Онази нощ след новините, когато излъчиха снимката ти по всички канали и те видях толкова различен от това, което беше преди години, тръгнах да се разхождам по плажа и се замислих за теб. Заради теб минах през личен ад, Джоел. Ти беше безпомощен срещу ужасите на миналото си, а аз се стараех да проявявам разбиране, защото знаех какво си преживял. Но ти никога не се опита да проявиш разбиране към мен. Аз също исках много неща, но те отиваха на заден план, не бяха важни… Добре, мислех си аз. Един ден всичко ще мине, кошмарите му ще изчезнат, той ще ме погледне и ще каже: „Ей, и ти си човек.“ Е, кошмарите изчезнаха, но това не стана. Имах нужда от теб, Джоел, но ти не можа да откликнеш. Беше дяволски забавен дори когато знаех, че не ти е до това, беше страхотен в леглото, но единствено се интересуваше от самия себе си и от никой друг.
— И това приемам.
— Спомнях си нещо, което ти казах онзи следобед, когато се разделихме. Казах го тихо и те гледах как си отиваш. Тогава си обещах, че ако някога мой близък се нуждае от мен толкова, колкото аз се нуждаех тогава от теб, никога няма да си тръгна. Наречи го единствения обет, който съм давала в живота си. Иронията на положението е, че този човек се оказа ти. Не си луд, не си убиец, но някой иска да убеди света, че си такъв. И който и да е този някой, действа много успешно. Дори приятели, които те познават от години, повярваха. Но аз не вярвам и не мога да си отида.
— Божичко, Вал…
— Без разчувстване, Конвърс. Никакви любовни песни и скокове в леглото. Дойдох да ти помогна, а не да те утешавам. В Европа имам корени, дълбоки няколко поколения. Може да са повехнали под земята, но винаги са били подмолни и сега ще помогнат. За първи път ти имаш нужда от мен. Това е нещо ново, нали, приятел?
— Да — отсече Джоел, който разбра последните й думи, но почти нищо друго. Носеше се бързо по нанадолнището към запустелите ниви. — Още няколко минути — добави той. — Не мога да се показвам в града, ти също.
— На твое място не бих се тревожила толкова. Наблюдават те приятели.
— Какво? Какви приятели?
— Гледай пътя. Не забеляза ли, че пред „Амстел“ имаше хора?
— Имаше, но никой от тях не влезе в кола да те проследи.
— Защо им е кола? По улиците и каналите, водещи към консулството, беше пълно с тях.
— По дяволите, какви ги говориш?
— И на „Музеумплайн“ имаше старец на велосипед.
— Забелязах го. И той ли?…
— После ще ти обясня — заяви Валери, повдигна голямата платнена чанта в краката си и я премести, за да протегне дългите си крака. — Може би ще ни проследят и дотук, но ще останат невидими.
— Коя сте вие, госпожо?
— Племенница на Хермионе Гайнер, сестра на майка ми. Ти, естествено, не познаваш баща ми, а ако го познаваше, щеше да те залее с разкази за подвизите на мама през войната, но щеше да се задави от името на леля ми. Според французите е отивала твърде далече. Холандската и немската съпротива са работили заедно. Ще ти обясня по-късно.
— Ще ми обясниш по-късно? Че ни следят?
— Ти си новак в тази работа. Никога не би ги забелязал.
— По дяволите!
— Много си изразителен!
— Добре, добре!… Кажи сега за татко.
— Почива си. При мен е.