— Точно така е. Всичко е сътворено от един човек и се изпълнява от шепа други, искрено вярващи в идеята. Но под повърхността са фанатици, убийци в името на цел, която смятат за свещена. Вербували са… и продължават да вербуват хора с подобна нагласа навсякъде, подкрепят ги и други объркани професионалисти, които не знаят към кого да се обърнат. Вкопчили са се в теории и обещания, наметнали са мантията на компетентността, дисциплината и саможертвата, защото знаят, че тя води до властта. Те са слепи, не виждат нищо освен изопачената представа за самите себе си… ако това ти звучи като обвинителна реч, вероятно е така. Спя малко, но мисля много.
— Съдебните заседатели са на мястото си, Джоел — рече Валери. Живите й очи се впиха в неговите. — Но не искам обвинителна реч, искам всичко. Смятам, че трябва да започнеш от началото, оттам, откъдето си се включил ти.
— Добре. Всичко започна в Женева…
— Знаех си — прошепна Вал.
— Какво?
— Нищо. Продължавай.
— … с един човек, когото не бях виждал двайсет и три години. Тогава го познавах под едно име, а в Женева носеше друго. Той ми обясни защо, но това няма значение. Само дето беше малко зловещо. Не знаех какво е премълчал, какво не ми обясни и колко лъжи ми наприказва, за да ме манипулира. Най-лошото е, че беше напълно прав да постъпи така. Аз бях човекът, от когото се нуждаеха. Те. Но не знам кои са, знам само, че съществуват някъде… Докато съм жив… докато ме оставят жив, няма да забравя думите, които използва, за да ми изясни причините за идването си в Женева. „Връщат се — каза. — Генералите се връщат.“
Разказа й всичко, за което можа да се сети. Когато свърши, част от него се терзаеше от мисълта, че ако бойците на „Аквитания“ я заловят, наркотиците, вкарани в тялото й, щяха да разкрият информация, подписваща смъртната й присъда. Предупреди я за това и отчаяно му се прииска да хвърли мост над бездната помежду им, да я прегърне и да й каже колко се ненавижда, че прави това, което смята за свой дълг. Но не помръдна от мястото си, очите й го възпираха. Тя преценяваше и премисляше нещата за себе си.
— Понякога — тихо започна Вал, — когато ти имаше кошмари или пиеше повече, говореше за този Делавейн. Започваше да трепериш, затваряше очи и от време на време крещеше. Толкова мразеше този човек. Винаги си се страхувал до смърт от него.
— Той причини много смърт, ненужна смърт.
— Не е ли възможно да… да пренасяш чувствата си?
— Ако смяташ така, ще те закарам до „Амстел“ и утре сутринта можеш да си пред триножника си. Не съм луд, Вал. Всичко, което се случва, е реалност.
— Добре, добре. Длъжна бях да попитам. За разлика от мен ти не знаеш как изглеждаха нощите, в които те преследваха кошмари. Тръшкаше се в леглото или се напиваше до безпаметност.
— Не беше много често.
— Вярно, но когато се случваше, наистина се връщаше там и страдаше.
— Тъкмо затова се свързаха с мен… завербуваха ме в Женева.
— И онзи Фаулър или Холидей е знаел точно какви думи да използва. Твоите собствени.
— Фицпатрик му е дал тази информация. И освен това смяташе, че е прав.
— Да, знам, вече ми го каза. Какво според теб се е случило с него? С Фицпатрик.
— Все се мъча да измисля причина, поради която биха го оставили жив. Но не мога. За тях той е по-опасен от мен. Работил е в коридорите, които те сега подкопават. Ориентиран е в разпоредбите на Пентагона и разрешенията за износ толкова добре, че може да ги закове. Убили са го.
— Харесваш го, нали?
— Да. Беше бърз и далновиден. Имаше и страхотно въображение, което не се боеше да пуска в ход.
— Прилича ми на човека, за когото бях омъжена — нежно рече Вал.
Конвърс за миг задържа погледа си върху нея.
— Ако се измъкна жив от тази история, макар че доста се съмнявам, ще ги потърся. Ще разбера кой го е направил, кой е дръпнал спусъка. Няма да има съдебен процес, няма да има свидетели на защитата и обвинението, няма да има смекчаващи вината обстоятелства. Ще бъдем само аз и оръжието.
— Не ми е приятно да слушам това, Джоел. Винаги съм се възхищавала от принципите ти. Бяха непоклатими като преклонението ти пред закона.
— Това е минало. Забрави го. Да говорим за настоящето.
— Има толкова много неща, които можеш да отречеш! Обвиненията срещу теб са само думи! Казах същото и на Лари — заявяват, че си бил тук или там, направил си това или онова, но ти не си бил там, където твърдят, и не си направил това, което внушават! Та ти си адвокат, Конвърс. За Бога, стани и се защитавай!
— Не разбираш ли, че няма да мога да се добера до нито една съдебна зала? Където и да се покажа, някой вече ще ме причаква, за да ме убие дори с цената на собствения си живот. Идеята ми беше да използвам плика с досиетата и информацията, която се съдържаше в тях и която би могла да се получи само от правителствени източници. Това значи, че някъде във Вашингтон имам съюзници. С помощта на всичко това можех да се свържа с хора, които познавам, и с подкрепата на Нейт да се опитам да ги накарам да ме изслушат, да се убедят, че не съм луд. Но без плика дори Нейт не може да ми помогне. Освен това ще настоява да се придържам към законния ред — да се предам, пък той да ми осигури защита. Няма такава, поне срещу тях. Те са в посолства и военноморски и сухопътни бази, в Пентагона, в полицейските отдели, в Интерпол и в Държавния департамент. Те са пияни старици и редовни пътници с дипломатически куфарчета по влаковете, не знаеш кои са, но са навсякъде. И не могат да си позволят да ме оставят жив.