Конвърс поклати глава.
— Вал, всичко е много впечатляващо, но не ме слушаш. Хората на Лайхелм ме видяха, и то на тази гара. Знаят как изглеждам.
— Видели са бледолик мъж с брада и насинено лице. Тази вечер обръсни брадата.
— И да отида на пластична операция?
— Не, намажи се обилно с лосиона, наречен „Мигновено слънце“, той е под дрехите, които ти нося. Ще направи лицето ти по-тъмно и по-сходно с това на снимката на паспорта, а ще покрие и белезите, няма да личат толкова. Черната шапка и свещеническата якичка ще се погрижат за останалото.
— Помниш ли, когато падна, удари се на масата във фоайето и окото ти почерня?
— Бях в паника, на другия ден имах представяне на фирмата. Ти излезе и ми купи грим.
— Купих си същия тази сутрин. Помогна ми.
— Радвам се.
Спогледаха се на осветената от луната нива.
— Съжалявам за всичко, Вал. Бих искал да не беше се забърквала. Трябва да знаеш, че ако имах друг начин за действие, щях да ти го спестя.
— Знам, но за мен това е без значение. Дойдох, защото бях дала обещание пред себе си. Не заради теб. Изживях те, Джоел, повярвай ми… Ще ме закараш на летището, нали?
— Защо въобще ти позволих да си отидеш? — прошепна Джоел повече на себе си, отколкото на нея.
— Стига, Конвърс. С това е свършено. Окончателно.
Гледаше от най-тъмното кътче на паркинга на амстердамското летище „Схипхол“ как самолетът набира скорост по пистата и се издига в небето. Беше спрял пред оживения вход, където Валери слезе, след като му даде листче с адреса, на който трябваше да отседне през нощта. За да е сигурен, че ще се качи на самолета, тя трябваше да излезе от стъклената врата, да си погледне часовника и да се върне вътре. Ако в самолета нямаше свободни места, щеше да мине по алеята за пешеходци и да отиде на краткосрочния паркинг на стотина метра от входа, където той щеше да я чака. Беше излязла, погледнала часовника си и влязла обратно в залата. Изпита едновременно облекчение и куха празнота.
Не свали очи от големия сребрист самолет, докато не се изгуби от поглед. Само мигащите светлинки оставиха траектории в тъмното небе.
Стоеше гол пред огледалото в малката баня в къщата на „Линденграхт“. Колата беше паркирана на около двайсет преки. Предпазливо се бе върнал пеша до къщата. Собственикът на апартамента беше мил старец и говореше разбираем английски, но погледът му се рееше нанякъде и нито веднъж не срещна неговия. Умът му блуждаеше на друго място и в друго време.
Джоел внимателно се избръсна, стоя под душа по-дълго, отколкото беше прилично за гост, и нанесе лосиона по лицето, врата и ръцете си. За секунди кожата му стана бронзова. Новият тен покри белезите и лицето му придоби почти нормален вид. Можеше да изостави огледалните очила, щяха само да привличат вниманието. Изми старателно ръцете и отстрани петната грим от върховете на пръстите си.
Изведнъж настръхна. Някъде зад вратата се чу звънец. Бързо затвори крана и се ослуша. Дишането му стана пресекливо, прикова поглед в пистолета, който беше оставил на перваза на прозореца. Чу го отново. После тишина. След това заговори един-единствен глас — старецът се обаждаше по телефона. Избърса ръце и навлече късата памучна хавлия, оставена върху леглото в безупречно чистата стаичка. Прибра пистолета в джоба, излезе от банята и тръгна по тъмния тесен коридор към „кабинета“ на стареца. Беше пригодена за целта спалня, пълна със стари списания, няколко книги и вестници, разхвърляни по маси и столове, отгърнати на страниците с най-кървави престъпления. Отделни статии и снимки бяха оградени с червен молив. По стените имаше гравюри и снимки на отдавна отминали бойни постижения, включително трупове, застинали в различни пози. По някакъв неуловим начин стаята напомни на Конвърс за „Л’Еталон Блан“ в Париж, само че тук вместо славата на войната присъстваше грозотата на смъртта. Поне е по-честно, помисли си той.
— А, Meneer — възкликна старецът, седнал до телефона в огромно кожено кресло, което обгръщаше крехкото му тяло. — Вие сте в безопасност! Говорих с Кабел. Кабел е псевдоним, natuurlijk. Излязъл е от „Амстел“ и ми докладва какво е направил — въпреки седемдесетте си години холандецът се измъкна от креслото и застана „мирно“ с изпънати костеливи рамене и вкаменено тяло — изкуфял старец, играещ си на войник. — Операция „Оснабрюк“ продължава! — рапортува сякаш пред командира си той. — Както беше съобщено в докладите на нелегалното разузнаване, врагът е инфилтрирал района, но е бил компрометиран.