От кратките им, проведени шепнешком разговори Конъл беше научил каквото знаеше сега, юридическият му ум работеше на ниво недоволен клиент. Беше натискал същите бутони, с които често боравеше и преди.
— Какво толкова ще ти дадат? Те знаят, че си боклук!
— Обещаха ми. Плащат ми много пари да уча другите на това, което знам. Без хора като мен, като много от нас тук, те няма да успеят.
— В кое?
— Те ще кажат. Аз съм само, както казваш, наемник.
— И са те наели да ги учиш да убиват?
— И след това да избягат, без да ги заловят. Такъв е животът, животът на много от нас.
— Но можеш да загубиш всичко.
— Повечето от нас не притежават нищо. Бяхме използвани и захвърлени.
— Те ще направят същото.
— Тогава пак ще убиваме. Имаме опит.
— Ами ако враговете им намерят това място?
— Няма. Не могат.
— Защо?
— Намираме се на остров, за който всички са забравили.
— Те го знаят.
— Не може да бъде! Не прелитат самолети, не идват кораби. Щяхме да ги забележим.
— А защо не помислиш за това, което е било тук?
— Какво искаш да кажеш?
— Подводници. Могат да обградят острова.
— Ако това беше вярно, americano, онзи… как се казваше… custode…
— Началникът на лагера.
— Той ще вдигне всичко във въздуха. Всичко ще се превърне в fumo… в дим, нищо няма да остане. Това е част от нашия contratto, ние разбираме.
— Началникът е големият немец с късата, посивяла коса, нали?
— Стига приказки. Изпий си водата.
— Имам сведения за теб — прошепна Конъл, докато пазачът проверяваше белезниците и веригите му. — Информация, която ще ти гарантира огромно възнаграждение и може би ще запази живота ми.
— Каква информация?
— Не тук. Не сега. Няма време. Ела довечера, всички са толкова изтощени, че заспиват, преди да се доберат до наровете си. Ще остана буден. Ела да ме вземеш, но сам. Няма да искаш да делиш, нали?
— Главата ми да не е пълна с zucchini? Да дойда сам в барака, пълна с осъдени?
— Какво можем да ти сторим? Какво мога да ти сторя аз? Ще те чакам до вратата, ще я отвориш и аз ще изляза. Пистолетът ти ще бъде насочен в главата ми. Не искам да умирам, нали затова преговарям с теб?
— Въпреки това ще умреш… Дано отидеш при Бога.
— Ти си глупак, buffone! Можеш да спечелиш цяло състояние вместо куршум в гърдите.
Италианецът погледна предпазливо Фицпатрик, а после другите. Проверката беше почти приключила.
— За да го направя, трябва да знам повече от това, което ми каза.
— Двама от пазачите са предатели — прошепна Конъл.
— Che cosa?
— Другото ще научиш през нощта.
Фицпатрик лежеше на нара в мрака и чакаше, вслушваше се в стъпките. Лицето му се обливаше в пот от притеснение. Около него гладните, физически измъчени мъже стенеха в съня си. Избута назад в съзнанието собствената си болка, трябваше да обмисли други неща. Ако можеше да се добере до водата, белезниците щяха да го забавят, но не и да го спрат, можеше да плува с една ръка почти безкрайно и някъде по крайбрежието, далече от „тази част на острова“, щеше да намери плаж или пристанище, където да изпълзи. Не му оставаше нищо друго, длъжен бе да опита. Трябваше да се погрижи италианският му приятел да не вдигне тревога.
Резето на вратата тихичко се отваряше! Погълнат от мислите си, не беше чул стъпките. Стана безшумно и тръгна на пръсти по пътеката между наровете, като държеше веригата опъната. Не можеше да си позволи и най-малкия шум, защото някои затворници при най-леко смущение започваха да буйстват от кошмари. Стигна до вратата и почувства, че трябва сам да я бутне, а не да чака да му я отворят. Пазачът щеше да стои на крачка разстояние с насочен пистолет.
Така и беше. Италианецът махна на Конъл с оръжието да мине напред, застана отстрани до вратата и пусна резето. Посочи напред с дулото. След минута двамата стояха в сенките пред бараките, старата станция за зареждане на подводници с гориво едва се виждаше в мрака, вълните на океана се разбиваха в подпорите на пристана.