— Всички сте еднакви. Миналата седмица отчето, при което се изповядах, не беше добър човек. Каза ми, че имам твърде много грехове за възрастта си и че го чакат други хора. Не беше търпелив Божи човек.
— И аз не съм.
— Всички сте еднакви.
— Моля ви — Джоел погледна дебелия, тесен плик в ръцете на жената, знаейки, че ако й го вземе насила, ще закрещи. — Знаете, че трябва да стигна до Оснабрюк!
— А, значи сте от Оснабрюк? — „монахинята“ притисна плика до гърдите си, тялото й се прегърби още повече в защита на святата вещ.
— Не, не съм от Оснабрюк! — Конвърс се опита да си спомни думите на Вал. Свещеник на поклонение… в Аушвиц и Берген-Белзен… от… — … от Лос Анжелис! — прошепна прегракнало той.
— Ja, goed! От коя държава!
— Боже мой!
— Wat?
— Съединените американски щати.
— Goed! Заповядайте, Meneer — старицата му подаде плика с мила усмивка. — Трябва да вършим работата си добре. Вървете с Бога, сподвижнико… Харесва ми да нося този костюм. Бях актриса, знаете. Не мисля да го връщам. Всички ми се усмихват, а един господин спря и ми даде петдесет гулдена.
Старицата се отдалечи, обърна се, усмихна се отново и дискретно му показа шише с уиски, което измъкна изпод монашеските си одежди.
Не знаеше дали перонът е същият, но страховете му не бяха се променили отпреди двайсет и четири часа, когато пристигна в Амстердам. Появи се в града като неугледен работник с брада и бледо, изподрано и насинено лице. Напускаше го като свещеник — изправен, гладко избръснат и загорял. Човек, подходящо облечен за поклонение. Яростният адвокат от Женева и заловеният будала от Бон бяха изчезнали. Останал бе преследваният звяр, който, за да оцелее, трябваше да надуши ловците, преди те да го забележат. Беше научил този урок още преди осемнайсет години, когато зрението му беше по-остро, а тялото — по-издръжливо. Сега трябваше да ги компенсира с други качества, които беше развил, а всички те се свеждаха до способността да се съсредоточава, без да му личи. Затова именно забеляза мъжа.
Стоеше до бетонната колона на перона и четеше в мъждивата светлина неразгърнато разписание на влаковете. Конвърс го обхвана с поглед, точно както обхващаше почти всички наоколо, но след секунди го погледна повторно. Имаше нещо странно и противоречиво. Човек можеше по редица причини да отиде встрани от добре осветения вагон, за да прочете разписанието, но едва ли можеше да разчете дребния шрифт, без да присвие очи, като небрежно го държи ниско, до кръста си. Все едно да четеше телефонния указател в кола, спряла поради задръстване в тунела „Линкълн“.
Конвърс продължи по перона и се приближи до двете отворени врати, които обозначаваха, че единият вагон свършва и започва следващият. Умишлено закачи куфара си в щръкнала дръжка на прозорец, препъна се и се извини на двойката, която вървеше зад гърба му. Вежливо им даде път, а те, като видяха якичката му, се усмихнаха и кимнаха. Но докато стоеше с лице към тях, очите му не се отделяха от мъжа до колоната. Още стискаше разписанието, но беше започнал да се съсредоточава върху Джоел. Това му стигаше.
Конвърс влезе през втората врата, походката му отново стана спокойна, но в момента, в който се скри от очите на мъжа до колоната, се втурна към вътрешността на вагона. Спъна се, падна на пода до първата седалка и отново се извини на хората зад гърба си — духовник, несвикнал да носи багаж. Погледна през прозореца покрай пътниците, които най-напред обърнаха внимание на якичката му, а после го погледнаха в лицето.
Човекът до колоната беше хвърлил разписанието и бясно ръкомахаше. След секунди към него се присъедини още един, размениха си набързо няколко думи и се разделиха. Единият отиде към предната врата на вагона, а другият — към вратата, от която се качи Джоел.
Откриха го. Намираше се в капан.
Валери плати на шофьора, излезе от таксито и благодари на портиера, който я поздрави. В продължение на два часа беше направила две хотелски резервации, за да прикрие следите си. Беше взела такси от летище „Кенеди“ до летище „Ла Гуардия“, купи си билет до Бостън за сутрешната совалка и се регистрира в мотела до летището под името Шарпантие. Половин час по-късно напусна мотела. Беше платила предварително на шофьора да я прибере от страничния изход, след коте се бе обадила в един хотел в Манхатън да разбере дали може да направи резервация по това време. Можеше. Хотел „Сейнт Риджис“ щеше да запази стая за госпожа Де Пина, пристигнала по спешна работа от Тълса, щата Оклахома.
Вал беше купила от денонощния магазин на летище „Схипхол“ пътна чанта, която напълни с тоалетни принадлежности и някои леки дрехи. Беше разгарът на лятото и щяха да й свършат работа. Освен това щеше да има багаж, който да покаже на митницата.