— Кой сте вие?
— Засега е достатъчно да ви кажа, че съм представител на правителството на САЩ. Стойте там. Ще бъда при вас след петнайсет минути.
Да, да, достатъчно!, помисли Валери разтреперана и затвори телефона. Представителите на правителството на САЩ имаха по-добри начини да се идентифицират… Трябваше да се маха! Какво ли значеше след петнайсет минути? Дали не беше капан? Дали долу вече не чакаха да видят дали ще избяга? Нямаше избор!
Изтича до банята, като пътем грабна пътната чанта от стола и започна да пъха вътре нещата си. Облече се за секунди. Грабна ключа от стаята от писалището и хукна към вратата, но спря. Божичко, бележникът с телефона на Военновъздушните сили! Втурна се обратно, откъсна страницата до отворения указател и я сложи в чантата си. Огледа се за още нещо. Беше прибрала всичко. Излезе и тръгна бързо по коридора към асансьорите.
Асансьорът й скъса нервите, защото спираше на всеки етаж и се пълнеше с мъже и жени. Повечето мъже бяха с торбички под очите, а някои от жените изглеждаха изтощени. Някои очевидно се познаваха, други си кимаха разсеяно, погледите се стрелкаха към табелките с имена, закачени на гърдите. Вал разбра, че в хотела се провежда някаква конференция.
Вратите се отвориха към гъмжилото пред асансьорите, натруфеното фоайе вдясно беше пълно с хора, чуваха се гласове, които подвикваха поздрави, задаваха въпроси и даваха указания. Вал предпазливо се приближи към позлатената арка на външното фоайе и със сдържана паника се обърна да провери дали някой не я гледа. На стената имаше надпис в златна рамка: ДОБРЕ ДОШЛИ, ДИСТРИБУТОРИ НА „МИКМАК“. Следваше разписание.
Закуска 7,30 — 8,30 ч. Регионални конференции 8,45 — 10,00 ч. Симпозиум по рекламата 10,15 — 11,00 ч. Записване за обиколка на града.
— Здравей, сладур — обади се едър мъж със зачервени очи, застанал до Вал. — Не така.
— Моля?
Валери спря да диша, втренчи се в мъжа и стисна дръжките на чантата, готова да я хвърли в лицето му и да побегне към стъклените врати.
— Нямам представа за какво говорите.
— Името, принцесо! Къде е духът на „Микмак“? Как мога да те поканя на закуска, ако не знам името ти?
— А… табелката с името. Съжалявам.
— Кой е регионът ти, красавице?
— Регионът? — Валери се озадачи, но само за секунда и внезапно се усмихна. — Всъщност аз съм нова, постъпих вчера. Казаха ми, че ще ме упътят на регистрацията, но има толкова хора, че никога няма да се добера дотам. Но може би с помощта на вашите рамене ще успея да стигна, преди да са ме уволнили.
— Давай, принцесо! Тези рамене са играли американски футбол.
Озова се на рецепцията, скрита зад широкия гръб на юначагата. Той изръмжа блажено — като лъв, доволен от плячката.
— Хей, приятел! Дамата се нуждае от услугите ти. Всичко ли ти стана ясно? — търговският пътник прибра корема си и се усмихна широко на Вал.
— Да, господине… да, госпожо — рече обърканият чиновник, който въобще не беше зает. Хората просто се събираха пред рецепцията.
Валери се наведе, уж да надвие шума. Остави ключа, отвори чантата си и извади три петдесетдоларови банкноти.
— Това ще стигне за стаята, имам една нощувка и нямам други разходи. Остатъкът е за вас.
— Благодаря, госпожо.
— Имам нужда от една услуга.
— Разбира се!
— Името ми е госпожа Де Пина.
— Какво желаете, госпожо?
— Дошла съм да видя една приятелка, която току-що претърпя операция. Бихте ли ми казал къде е болницата „Ливан“?
— „Ливан“? Мисля, че е в Бронкс. Някъде на „Гранд Конкорс“. Всеки шофьор на такси ще ви обясни, госпожо.
— Госпожа Де Пина.
— Да, госпожо Де Пина. Благодаря.
Валери се обърна към огромния търговски пътник със зачервените очи и се усмихна.
— Съжалявам. Очевидно съм сбъркала хотела и конференцията е на друга фирма, представяте ли си? Щеше да ми бъде приятно. Благодаря за помощта — обърна се и бързо си запробива път през навалицата към въртящата се врата.
Улицата едва започваше да се събужда. Валери тръгна бързо по тротоара, но почти веднага спря пред малка, елегантна книжарница и реши да изчака във входа. От разказите за войната, които беше слушала цял живот, знаеше колко е важно не само да оставиш заблуждаваща информация, но и да познаваш външния вид на врага. Често това се оказваше решаващо.
Към „Сейнт Риджис“ се зададе такси и задната врата се отвори още преди да е спряло напълно. Видя ясно пътника, който плащаше набързо на шофьора, без да посегне за ресто. Изскочи от колата и хукна към стъклените врати. Беше без шапка, с разчорлена руса коса, памучно яке и светлосини летни джинси. Врагът. Валери го усети и прие. Това, което се оказа трудно да възприеме, беше младостта му. Нямаше и трийсет години, изглеждаше почти момче. Но лицето му бе сурово и гневно, а очите — студени, със стоманени отблясъци. Wie ein Hitlerjunge, помисли Вал и излезе от книжарницата.