Покрай нея профуча кола. След секунди чу свистене на гуми и зачака да последва трясък. Заедно с другите пешеходци се обърна да погледне. Кафявата закрита кола беше спряла на двайсетина метра от нея. На вратите й беше изписано с ясни черни букви АРМИЯ НА САЩ. Униформен офицер бързо слезе с впит в нея поглед.
Валери побягна.
Конвърс седеше на мястото до пътеката, приблизително в средата на вагона. Дланите му се потяха, докато прелистваше страниците на малкия черен молитвеник, който намери в плика заедно с паспорта, писмото и напечатан лист с инструкции, които включваха и някои основни факти за отец Уилям Уилкрайст, ако се наложеше да дава обяснения. Най-отдолу на страницата имаше последна заповед: „Запомни, скъсай листа, хвърли го в тоалетната чиния и пусни водата преди границата.“
Инструкциите бяха ненужни. Беше съвсем просто — трябваше да се разходи из вагоните двайсет минути след потеглянето от гара Рейн, като оставеше куфарчето на седалката, сякаш има намерение да се върне, и да слезе в Оснабрюк. Подробностите за предполагаемата смяна на влака в Хановер по посока Сел и пътуването на следващата сутрин за Берген-Белзен можеха да се съберат в едно изречение вместо в отделни подточки. Но фактите за отец Уилям Уилкрайст бяха сбити и ги запомни след второто прочитане. Както беше отбелязала Валери, ако започнеха да го разпитват за повече подробности, значи го бяха разкрили.
Но аз всъщност съм разкрит, каза си Джоел, загледан в тила на мъжа в предната част на вагона — същият, който отиде при онзи до колоната на гарата в Амстердам. Той пък без съмнение се взира в моя тил от някоя задна седалка, разсъждаваше Джоел, докато прелисти още една страница от молитвеника. На пръв поглед всички шансове бяха против него, но под повърхността се криеха един факт и един фактор. Фактът беше, че знае кои са палачите му, без те да подозират това. Факторът беше вътрешната настройка, извлечена от миналото.
Влакът пътуваше на север, после зави на изток. Преди Олдензаал имаше две спирки, след това трябваше да прекосят Рейн и да влязат в Германия. Бяха отминали гара Девентер, значи оставаше още една — Хенгело. Съобщението прозвуча и Джоел стана от мястото си преди редовните пътници за Хенгело. Обърна се и тръгна към задната част на вагона. Когато мина покрай мъжа, който беше стоял до колоната, видя, че изпратеният от „Аквитания“ ловец гледа право пред себе си, тялото му беше така сковано, че едва помръдваше от клатушкането на влака. Конвърс често беше виждал такива пози в съдебните зали. Типична стойка на несигурните свидетели. Човекът беше напрегнат, вероятно се страхуваше да не провали поръчението си или се боеше от хората, които го бяха изпратили в Амстердам. Безпокойството му бе очевидно и Джоел щеше да се възползва от него.
Тоалетната беше свободна. Отвори вратата, влезе вътре и извади листа с инструкциите. Накъса го на ситни парченца, пусна ги в чинията и натисна бутона с крака си. Водата ги отнесе. Обърна се към вратата и зачака.
Високоговорителите обявиха второто съобщение и влакът намали ход, после спря, Джоел усети вибрацията на движещите се тела. Забързаните жители на градчето мислеха за домовете си и за холандския вариант на чаша мартини. Вибрациите спряха и звуците утихнаха. Конвърс отвори вратата не повече от сантиметър. Напрегнатият ловец не беше на мястото си. Сега.
Джоел се плъзна през вратата и бързо отиде на откритата платформа между вагоните, извини се на слизащите от задния вагон, влезе бързо в него и тръгна по пътеката към дъното. Когато наближи края на вагона, забеляза две празни места с лице към платформата и се настани до прозореца. Прикри лице с ръка и занаднича през пръстите си.
Ловецът на „Аквитания“ тичаше напред-назад по перона, беше достатъчно агресивен да спре трима души, които се отдалечаваха с гръб към него. Последваха бързи извинения. Изчерпа възможностите със слезлите пътници и с угрижено лице се качи във влака.
Още трябва, мислеше Конвърс. Искам да те видя обезумял като патрулите преди теб. Докато не можеш повече да понасяш напрежението.
Стигнаха и отминаха Одензаал. Влакът прекоси Рейн. Релсите на моста кънтяха като барабани. Ловецът отвори с трясък предната врата, прекалено паникьосан, за да направи нещо друго, освен да хвърли бърз поглед и да се върне бързо при другаря си или при изоставеното куфарче. Лицето на Джоел беше прикрито зад облегалката на предната седалка. След няколко минути влязоха граничарите и усилено заразглеждаха всички мъже с неопределена външност, десетки униформени мъже прекосиха влака. Бяха вежливи естествено, но напомняха за грозни дири на едно отминало време. Конвърс показа паспорта и писмото, адресирано на немски към съвестта на немците. Полицаят направи тъжна гримаса, кимна и отмина към следващата седалка. Униформените изчезнаха, минутите се натрупаха до четвърт час. Двамата ловци се срещнаха няколко реда зад мястото, което бе заемал. Разделиха се отново. Единият тръгна напред, другият — назад. Сега.