Шофьорът излезе от таксито. Лицето не отстъпваше на фигурата му, беше наистина огромен. Вал ужасена наблюдаваше как тъмнокожият заобиколи таксито, отиде на тротоара и викна:
— Ей, капитане, насам, на тротоара! Нали търсиш една хубава дама? Например жена си!
— Какво? — офицерът се затича към шофьора.
— Е, капитанче, опасявам се, че не мога да ти козирувам, защото униформата ми е на тавана, само дето нямам таван, но искам да знаеш, че задачата по търсенето и унищожаването на противника е успешно приключила. Бихте ли се приближил до джипа ми, господине?
Офицерът се насочи към таксито, но шофьорът внезапно го хвана, завъртя го към себе си и го удари първо в стомаха, след това заби коляно в чатала му и завърши „задачата“ си със силен юмручен удар в устата. Вал ахна, лицето на капитана се обля в кръв, която закапа по паважа. Шофьорът тичешком обиколи таксито, седна зад волана, таксито се понесе напред и се вля в потока от коли.
— Ще ми дадете ли адрес, госпожо? Броячът върви.
— Аз… не съм сигурна.
— Да започнем отначало. Къде искате да отидете?
— Трябва ми телефон… Защо направихте това?
— Това е моя работа, не ваша.
— Вие сте ненормален! Можеха да ви арестуват?
— За какво? Задето съм предпазил клиентката си от нападение ли? Оня тип тичаше към таксито и лицето му не предвещаваше нищо добро. Освен това наоколо не видях ченгета.
— Изглежда, сте бил във Виетнам — отбеляза Вал след кратко мълчание, загледана в едрата глава на шофьора пред себе си.
— Да, оказаха ми тази чест. Беше много живописно, госпожо.
— Какво мислите за генерал Делавейн? Генерал Джордж Маркъс Делавейн?
Таксито рязко се отклони встрани, шофьорът стисна кормилото и удари спирачки. Вал политна към предната седалка. Голямата тъмна глава се обърна към нея, черните като въглени очи бяха пълни с ненавист, гняв и дълбок страх, какъвто Вал толкова често беше виждала в очите на Джоел. Шофьорът преглътна, пронизващият му поглед позагуби от остротата си, остана само страхът. Обърна се към волана и простичко отговори:
— Не съм мислил за генерала, госпожо. На какъв адрес искате да отидете? Броячът върви.
— Не знам… Телефон, трябва ми телефон. Ще ме изчакате ли?
— Имате ли пари? Или капитанът ви взе всичко? Съчувствието ми има граници, госпожо. Не получавам премия за благотворителност.
— Имам пари. Ще ви възнаградя добре.
— Покажете.
Валери бръкна в чантата си и извади стодоларова банкнота.
— Това достатъчно ли е? — попита тя.
— Да, но не го правете във всяко такси. Ще свършите като труп на дъното на някой канал.
— Не искам да ви вярвам.
— Мислете каквото щете, госпожо, но гледайте да не попаднете в лапите им. Що се отнася до мен, всички да пукнат! Всъщност ние сме истински засегнатите. Вие се движите по периферията. Едно-две изнасилвания в скъпите предградия, няколко кражби на сребро и бижута, но вие всички сте застраховани! Там, откъдето идвам, се защитаваме с пистолет под възглавницата и Бог да е на помощ на всеки, който се опита да ми го вземе.
— Телефон, моля ви.
— Броячът е ваш, госпожо.
Спряха до телефонна кабина на ъгъла на „Мадисън“ и Седемдесет и осма улица. Валери излезе и извади от чантата си листчето от бележника на „Сейнт Риджис“ с номера на Военновъздушните сили. Пусна монета и го набра.
— Военновъздушни сили, База за новобранци, Денвър — обяви женски глас.
— Не знам дали ще можете да ми помогнете, госпожице — заговори Вал, а очите й неотлъчно следяха потока от коли. Търсеше кафявата закрита кола с надпис АРМИЯ НА САЩ. — Искам да открия един офицер, всъщност мой роднина…
— Момент, моля. Ще ви свържа.
— Личен състав, гарнизон Денвър — чу се този път мъжки глас. — Сержант Портър.
— Сержант, искам да открия един офицер — повтори Валери. — Мой роднина, който е оставил известие при една леля, че иска да говори с мен.
— Къде точно в Колорадо работи, госпожо?
— Ами… не съм сигурна.
— В Спрингс? В Академията? В Лаури Филд или може би в планината Чейен?
— Въобще не знам дали е в Колорадо, сержант.
— Тогава защо се обаждате в Денвър?
— Защото вашият телефон е в указателя.
— Разбирам — офицерът замълча. — И този офицер е оставил известие, че иска да говори с вас?
— Да.
— Без да остави адреса и телефона си?
— Ако ги е оставил, леля ми ги е загубила. Тя е доста възрастна.
— Процедурата е следната, госпожице. Ако се обърнете писмено към Центъра за военен персонал във военновъздушната база Рандолф в Тексас, писмото ви ще бъде придвижено по каналния ред.
— Нямам време, сержант! Пътувам много… дори сега се обаждам от летището.