— Съжалявам, госпожице, редът е такъв.
— Не съм „госпожица“, а братовчед ми е генерал и наистина иска да говори с мен! Просто искам да знам къде е и ако вие нямате право да ми кажете, положително можете да му се обадите и да му дадете името ми. Ще ви се обадя пак и ще ви дам телефона, на който може да ме намери. Това е разумно, нали, сержант? Честно казано, въпросът е спешен.
— Генерал ли, госпожо?
— Да, сержант Потър. Генерал Абът.
— Сам Абът? Тоест, бригаден генерал Самюъл Абът?
— Точно той, сержант Потър.
— Портър, госпожо.
— Ще го запомня.
— Е, в такъв случай няма да наруша правилата за сигурност, госпожо. Всички знаят къде е генерал Абът. Той е популярен офицер и често се появява във вестниците.
— И къде е, сержант? Лично ще го уведомя, че сте помогнал и на двама ни.
— Във военновъздушната база Нелис в Невада, госпожо, близо до Лас Вегас. Командва ескадрилите за усъвършенствани тактически маневри. Всички ескадронни командири завършват обучението си в Нелис. При него… Мога ли да запиша името ви?
— О, Боже, последно повикване за самолета ми? Благодаря ви, сержант! — Валери затвори телефона, без да спира да оглежда улицата, като се стараеше да реши как да постъпи — дали веднага да се обади на Сам, или да изчака. Изведнъж разбра, че не може да се обади веднага, трябваше да използва кредитната си карта, която щеше да вкара в компютъра откъде и къде се обажда. Върна се в таксито.
— Госпожо, на ваше място веднага бих се махнал оттук, ако не възразявате — рече шофьорът с тиха тревога в гласа.
— Какво има?
— В колата ми има радио, настроено на вълните на полицията, в случай че в района ми стане нещо… На ъгъла на „Мадисън“ и Петдесет и пета един капитан е бил пребит от тъмнокож шофьор на такси, поело на север. За мой късмет не са записали номера и фирмата ми, но описанието е доста сполучливо. „Огромен черен кучи син с юмрук петдесети номер“, както мило се изразиха.
— Да тръгваме — отсече Вал. — Не ми е приятно да го казвам, но не мога да си позволя да попадна в ръцете на властите.
Таксито потегли и шофьорът зави на изток по Осемдесета улица. Вал попита:
— Съпругът ми… ли се е оплакал?
— Не, поне това ще ми се размине — отвърна шофьорът. — Просто е избягал, без да обели дума. Бог да благослови бялото му сърце. Накъде?
— Нека помисля.
— Броячът е ваш.
Трябваше да отиде в Лас Вегас, но вероятността да се озове пак на летищата „Кенеди“ или „Ла Гуардия“ я плашеше. И изведнъж се сети. Преди пет-шест години двамата с Джоел бяха отишли да прекарат края на седмицата с приятели в Шорт Хилс, щата Ню Джърси, но Нейтън Саймън се обади по спешност на Джоел и му каза, че в неделя следобед трябва да лети за Лос Анжелис, за да присъства в понеделник сутринта на едно съвещание. Всички необходими документи щяха да му бъдат изпратени в хотел „Бевърли Хилс“ с експресна поща. Джоел беше взел самолета от летище Нюарк.
— Можете ли да ме закарате до Нюарк?
— Мога да ви закарам до Аляска, госпожо, но до Нюарк?…
— До летището.
— Така може. То е едно от най-добрите летища. И градът си го бива. Брат ми живее там и, представете си, още е жив. Ще завия през парка по Шейсет и пета и ще мина през тунела „Линкълн“. Имате ли нещо против да пусна отново радиото?
— Не, пуснете го.
Гласовете се засилваха и заглъхваха, шофьорът натисна някакъв бутон и те се стабилизираха.
— Инцидентът на Петдесет и пета и „Мадисън“ е приключил за нас. Десети район оттегля тревогата, тъй като жертвата отказа да се идентифицира. Тъй че патрулите в двете посоки да не правят нищо по въпроса. Помагаме на тези, които си помагат сами. Продължавайте, братя.
— А, той е брат! — възкликна с облекчение шофьорът и изключи радиото. — Сигурно е бил във Виетнам. Не могат да забравят онова време.
Валери се наведе към предната седалка.
— Питах ви нещо за… Виетнам. За генерал Делавейн. Бихте ли ми разказал за него?
Измина почти минута, преди тъмнокожият да отговори, а когато го направи, гласът му беше мек, почти сладък. Но някъде в дълбочината му се таеше унизително поражение.
— Карам ви към летище Нюарк, госпожо. За това плащате, това и ще получите.
Остатъкът от пътя мина в мълчание, в таксито витаеше потискащо усещане за страх. След всички тези години, мислеше Вал. Боже мой.
В тунела имаше задръстване, на разклона — също. Почивните дни започваха и хората се отправяха към крайбрежието на Джърси. На летището стана още по-лошо — имаше половинкилометрова опашка от коли. Най-сетне намериха място за паркиране и Валери слезе. Плати на шофьора със сто долара повече от таксата и му благодари. После се обърна и влезе в залата. Опашките пред гишетата бяха грандиозни, а преди да се нареди, трябваше да разбере пред кое гише да застане. След двайсет минути вече държеше в ръка билет за Лас Вегас за полета в 12,30 часа. Оставаше цял час до излитането на самолета. Време беше да се опита да разбере дали всичко това има смисъл. Струваше ли си да се среща със Сам Абът, или отчаяно се вкопчваше в човека, когото си спомняше отпреди много години, но сега може би се бе променил. Развали двайсетдоларова банкнота на монети. Надяваше се да й стигнат. Качи се с ескалатора на втория етаж и отиде до телефона в далечния край на дългите коридори пред магазините. Телефонът за справки в Невада й даде централата на военновъздушната база Нелис. Набра го и помоли да я свържат с бригаден генерал Самюъл Абът.