Джоел започна да притичва от сянка до сянка, докато стигна масивна вдлъбната арка в края на сградата. Притисна гърба си към тухлите и зачака, стиснал пистолета в ръка. Чудеше се дали ще се наложи да го използва, дали ще има възможност да го използва. Във влака му помогна късметът и той си даваше сметка за това. Не можеше да се мери с професионалните убийци. А колкото и силно да се стараеше да убеди самия себе си, не беше в джунглата, не беше младият човек, който преди цяла вечност бягаше от враговете. Но тези спомени бяха единственото, в което намираше опора. Изскочи от сянката и се понесе към ъгъла.
Експлозията отнесе късче камък отляво на главата му. Хвърли се надясно, затъркаля се по чакъла и бързо стана, за да се махне от светлинното петно. Още три експлозии вдигнаха прах и чакъл около краката му. Стигна до тъмните листа и се гмурна в шубрака, като инстинктивно разбра какво трябва да прави.
— Оох! Ооох!… — стенанието му свърши с убедителна нотка на агония.
Запълзя навътре в ниските храсти, докъдето можа да проникне. Беше най-малко на три метра от мястото, където извика. Изправи се на колене и замръзна, впил поглед в осветеното от прожектора пространство.
Стана точно както преди, когато три хлапета в затворнически униформи убиха друго хлапе в джунглата. Напрегнатите хора отиваха към мястото, откъдето бяха чули звук за последен път, също както ловецът на „Аквитания“. Той излезе от сянката на гарата, хванал здраво оръжието в двете си насочени напред ръце. Тръгна предпазливо направо към обраслото с храсти място, откъдето беше дошъл стонът.
Конвърс безшумно опипа земята около себе си, докато намери камък, по-голям от юмрука си. Стисна го и зачака, без да смее да мигне. Сърцето му бумтеше като барабан. Хвърли камъка вдясно от себе си.
Той тупна шумно. Боецът от „Аквитания“ моментално клекна и стреля четири пъти. Конвърс вдигна пистолета и натисна спусъка. Мъжът се завъртя наляво, изохка, хвана се за корема и падна на земята.
Нямаше време за мисли, чувства или преценки по повод случилото се. Джоел изпълзя на чакъла и се затича към човека, който можеше да му стане палач. Хвана го под мишниците и го завлече в храстите. Все пак трябваше да разбере. Коленичи и сложи пръсти в основата на гърлото му. Беше мъртъв — още един разузнавач, загинал във войната на Джордж Маркъс Делавейн.
Наоколо нямаше жива душа, в противен случай някой щеше да се обади в полицията и тя вече щеше да е дошла. Колко далече беше Оснабрюк? Във влака чете разписанието, като се мъчеше да разгадае времената на пристигане, но всичко беше станало толкова бързо, толкова брутално, че не беше запомнил нищо от прочетеното. Оставаше по-малко от час, поне в това беше сигурен. Трябваше по някакъв начин да изпрати сигнал на гарата в Оснабрюк. Но как?
Излезе на перона и погледна надписа: RHEINE. Беше броил гарите, без да поглежда имената им. Тогава забеляза нещо в далечината. Високо над земята имаше осветено отвътре помещение. Кула! Имаше ги по гарите на цяла Европа, контролираха влаковете, които профучаваха през секторите им. Хукна по железопътната линия и внезапно се запита как ли изглежда. Шапката бе изчезнала, дрехите му бяха изпоцапани, но свещеническата якичка не беше мръднала, все още беше духовник.
Стигна до основата на кулата. Изтупа с ръка дрехите и се постара да приглади косата си. Почака да се успокои дишането му и започна да се изкачва по металните стъпала. Горе видя, че вратата е затворена с резе, а стъклото е бронирано, дебело два сантиметра — чувстваше се страхът от терористи, бързащите влакове бяха привлекателна мишена. Приближи се и почука на металната рамка. Вътре имаше трима души, надвесени над електронни конзоли. Възрастен мъж се извърна от множеството зелени екрани и тръгна към вратата. Надникна през стъклото, прекръсти се, но не отвори. Вместо това във въздуха се разнесе кънтящ глас от високоговорител.
— Was ist, Hochwurden?
— Не разбирам немски. Говорите ли английски?
— Englander?
— Да… ja.
Възрастният мъж се върна при колегите си и извика нещо. И двамата поклатиха глави, но единият вдигна ръка и се приближи към вратата.