— Това е нищо! — възкликна старицата. — Лично аз съм извеждала от страната пилоти на самолети, които се разбиваха в Бремерхавен, Щутгарт и Майнхайм! Заплювах войниците в лицата и пробивах барикади! Винаги успявах! Ония свине не можаха нищо да ми направят!
— Спасявате живота ми и държа да знаете, че съм ви много благодарен. Знам, че Валери, вашата племенница и моята… бивша съпруга, ви е обяснила, че не съм извършил това, което твърдят, и е права. Не съм.
— А, Валери! Мило дете, но на нея не може да се разчита, ja? Отървахте се от нея, ja?
— Не беше съвсем така.
— Че как иначе? — продължи Хермионе Гайнер, сякаш не го чу. — Тя е художничка, а всички знаем колко са нестабилни. И баща й беше французин. Питам ви, би ли могло да я сполети по-голямо нещастие? Franzose! Червеите на Европа! Не са по-добри от виното си, което се намира предимно в стомасите им. Нали знаете, че са пияници? Това е в кръвта им.
— Но вие сте й повярвала, когато ви е казала за мен. И сега ми помагате, спасявате ми живота.
— Защото можем! Знаехме, че можем!
Джоел се втренчи в пътя пред себе си и в бързо отминаващите завои, вземани със сто километра и свистящи гуми. Хермионе Гайнер съвсем не бе това, което очакваше, но напоследък това важеше почти за всичко. Беше много стара, шофираше късно през нощта и през последните два дни се беше справила с много проблеми. Това сигурно й бе повлияло. Старите предразсъдъци изплуват на повърхността, когато престарелите хора са уморени. Може би сутринта щяха да проведат по-нормален разговор. Сутринта бе началото на втория ден, а Валери обеща да му се обади в Оснабрюк с новини за Сам Абът. Длъжна беше да се обади на Сам! Той трябваше да научи за странния език, който Джоел чу от стареца в Амстердам. На този език една добре известна дума значеше и нещо съвсем друго. Покушение! Вал, обади ми се. Обади ми се, за Бога!
Конвърс погледна през прозореца. Минутите летяха, пейзажът отвън беше мирен, но мълчанието в колата ставаше неловко.
— Пристигнахме! — викна Хермионе Гайнер и направи луд завой в алея, която водеше към голяма, стара, триетажна къща встрани от второстепенния път. От това, което се виждаше в тъмнината, къщата навремето е притежавала известно величие дори само поради размерите си и изобилието от готически прозорци и фронтони, но сега, на лунната светлина, приличаше на собственицата си — престаряла и овехтяла.
Изкачиха се по протритите дървени стъпала на огромна веранда. Фрау Гайнер почука бързо и настойчиво на вратата. След секунди отвори възрастна жена, която им кимна.
— Хубава къща — започна Джоел. — Искам да знаете…
— Шшт! — Хермионе Гайнер пусна ключовете от колата си в червена лакирана купа на масата в хола и вдигна ръка. — Насам!
Конвърс я последва до двете двойни врати, тя ги отвори и той влезе след нея, но спря, смаян и объркан. Защото пред него, в голямата викторианска стая с дискретно осветление, имаше редица от столове с високи облегалки и на всеки от тях седеше по една старица — девет стари жени! Вгледа се като хипнотизиран в тях. Някои едва се усмихваха, други трепереха от старост и немощ, очевидно сенилни, трети имаха сурово, напрегнато изражение, а една си припяваше нещо.
Чу крехки аплодисменти от тънки, покрити с изпъкнали вени ръце, които се удряха една в друга с видимо усилие. Срещу жените имаше два стола, лелята на Валери показа, че са за Джоел и самата нея. Седнаха и аплодисментите утихнаха, заменени от тишина.
— Meine Schwestern Soldaten — извика Хермионе Гайнер и се изправи. — Heute Nacht…
Старицата говори близо десет минути, от време на време прекъсвана от откъслечни аплодисменти. Най-сетне седна.
— Nun. Fragen!
Жените започнаха да говорят една след друга — в голямата си част гласовете им бяха тънки и пресекливи, но имаше и някои по-отчетливи и почти враждебни. Внезапно Конвърс осъзна, че повечето жени го гледаха. Задаваха му въпроси, една-две се прекръстиха, докато говореха, сякаш спасеният беглец наистина бе свещеник.
— Хайде, приятелю! — извика Хермионе Гайнер. — Отговорете на дамите. Заслужават подобна вежливост.
— Не мога да отговоря на нещо, което не разбирам — тихо запротестира Джоел.
Изведнъж, без никакво предупреждение, лелята на Валери бързо се изправи и го удари през лицето.
— С такава тактика няма да стигнеш далече! — изкрещя тя и го удари още веднъж, пръстенът й разрани кожата му. — Знаем, че разбираш всяка изречена дума! Защо вие, чехите и поляците, винаги си въобразявате, че можете да ни излъжете? Ти си им сътрудничил! Имаме доказателство!
Стариците започнаха да крещят, сбръчканите им лица се разкривиха от омраза. Конвърс скочи на крака, разбра, че Хермионе Гайнер и всички останали в стаята са луди, сенилни или и двете. Живееха във време на насилие, отминало преди четирийсет години.