— Точно така.
— С тях трябва да говори Джоел! Трябва да ги види, да им обясни, да им разкаже всичко, което знае! Знам, че избързвам, Сам, но Джоел смята, че тези хора е трябвало да се намесят от самото начало… от момента, когато се е включил и той. Разбира защо е бил избран и колкото и да е невероятно, не ги упреква за решението им. Но те също би трябвало да участват!
— Наистина много избързваш.
— Ще започна отначало.
— Нека първо аз да довърша. Говорих с тях и им казах, че не вярвам на това, което чета и чувам, че това не е Конвърс, когото познавам, но всички до един ми заявиха да не се намесвам. Било безнадеждно, а можело и да пострадам. Това наистина не бил онзи Конвърс, когото познавам. Бил напълно откачил и в общи линии бил друг човек. Разполагаха с множество доказателства в подкрепа на твърденията си.
— Но ти реши да говориш с мен. Защо?
— Поради две причини. Първата е очевидна — познавам Джоел, преживели сме заедно много неща и цялата тази история ми се струва лишена от смисъл. Втората причина е много по-обективна. Винаги познавам, когато ме лъжат, когато ми говорят нещо, което не може да е истина, а онези хора ме излъгаха, точно както са били излъгани и те — Абът пийна кафе и сякаш реши да говори по-бавно и по-ясно. — Говорих с трима души, които познавам и на които вярвам. И тримата направиха проверка от собствени източници. И тримата ми се обадиха и ми казаха едно и също нещо, но на различен език, от различна гледна точка, в зависимост от приоритетите им. Така стават нещата при тях. Но имаше едно нещо, което ми казаха дословно по еднакъв начин, и това беше лъжата. Етикетът е наркотици. Опиати.
— Джоел?
— На практика думите им не се различаваха. „От Ню Йорк, Женева и Париж се сипят доказателства, че Конвърс е солиден купувач.“ Това беше едната фраза. Другата гласеше: „По мнение на лекарите най-накрая спринцовката го е довършила.“
— Това е лудост! Не може да бъде! — извика Валери и Абът я хвана за ръка да говори по-тихо. — Извинявай, но това е нечувана лъжа — зашепна тя. — Ти не знаеш…
— Не, Вал, знам. Джоел беше напомпван пет-шест пъти в лагерите и никой не се съпротивляваше и не мразеше наркотиците като него. Единствените химикали, които след това допускаше да влязат в организма му, бяха тютюн и алкохол. Виждал съм го при тежък махмурлук и докато аз бях готов да ограбя някоя аптека за аспирин, той не се докосваше до подобни неща.
— Когато се налагаше да отиде на лекар, трябваше да изпие по четири мартинита за кураж — отбеляза Валери. — Кой, за Бога, би разпространил такъв слух?
— Когато се опитах да разбера, ми заявиха, че дори аз не мога да разполагам с тази информация.
Бившата госпожа Конвърс се втренчи в бригадния генерал.
— Трябва да разбереш, Сам, знаеш го, нали?
— Обясни ми защо, Вал. Разкажи ми всичко.
— Всичко е започнало в Женева и за Джоел името, което го е задвижило, е Джордж Маркъс Делавейн.
Абът трепна и затвори очи. Лицето му внезапно остаря.
Мяукането на котка над замръзналото езеро прерасна в писък, когато мъжът в инвалидната количка падна на пода. Двете пънчета, останали от краката му, бясно заритаха във въздуха, но без полза. Повдигна от килима торса си, опрян на силните си ръце.
— Адютант! Адютант! — изрева генерал Джордж Маркъс Делавейн, докато тъмночервеният телефон продължаваше да звъни на писалището под картата.
Едър мускулест мъж на средна възраст в пълна военна униформа влетя през вратата и се втурна към началника си.
— Разрешете да ви помогна, господине — рече отчетливо той и изтегли инвалидния стол по-близо.
— Не на мен! — кресна Делавейн. — Телефонът! Вдигни телефона! Кажи, че веднага ще се обадя! — и старият воин сърцераздирателно запълзя към писалището.
— Момент, моля — каза адютантът в слушалката. — Генералът ще се обади веднага — подполковникът я остави на писалището и се затича първо към стола, а после към Делавейн. — Моля, господине, разрешете да ви помогна.
Получовекът се остави да го нагласят в стола. Избута се напред и посегна към слушалката.
— „Пало Интернешънъл“. Кажете днешната парола.
— „Чаринг Крос“ — отговори гласът с доловим британски акцент.
— Какво има, Англия?
— Радиосъобщение от Оснабрюк. В ръцете ни е.
— Убийте го!
Хаим Абрамс седеше в кухнята и тропаше с пръсти по масата. Мъчеше се да не гледа непрекъснато телефона и часовника на стената. Течеше четвъртият период, уговорен за връзка, а още нямаше вест от Ню Йорк. Заповедите бяха ясни: връзката трябваше да се осъществява на трийсетминутни периоди всеки шест часа, считано от едно денонощие насам — времето на пристигането на полета от Амстердам. Двайсет и четири часа и още нищо! Първият пропуснат период не го разтревожи особено, презокеанските полети рядко кацаха навреме. През втория мислеше рационално — ако жената не остане в Ню Йорк, а реши да продължи нанякъде с кола или самолет, преследвачът можеше да се затрудни да се свърже веднага с Израел. Третото пропускане вече бе неприемливо, а четвъртото — нетърпимо. Кога, за Бога, щяха да се обадят?