Където започна. Женева. Но не. Облаци, кръпка. Кръпка!
— Да, знам!
— Утре! Вдругиден! Ще бъда там!
— Трябва да се махна оттук, Вал… Толкова те обичам!
— Облаците, мили, единствен мой! Само остани жив!
Джоел изскубна телефона от стената. В същия момент Хермионе Гайнер се втурна към него, размахала тежък ръжен с медни дръжки. Желязната кука мина на милиметър от бузата му, той я хвана за ръката и й кресна:
— Нямам време за теб, шантава кучко! Клиентът ми няма време! — завъртя я и я побутна напред, като взе плика от масата. — Не помниш ли, че беше тръгнала към банята?
В хола Конвърс видя онова, което се надяваше да види. В червената лакирана купа на масата лежаха ключовете от колата, както ги беше захвърлила снощи старицата. Вратата на банята се отваряше навън и това му подсказа решението. Когато тя се озова вътре, той придърпа тежък стол и затъкна масивната му облегалка под топката на бравата. С ритници заби краката на стола в пода. Тя чу шума и се опита да отвори вратата, но не успя. Колкото повече я натискаше, толкова по-здраво се наместваха краката на стола.
— Тази вечер пак имаме сбирка! — изрева тя. — Ще изпратим по дирите ти най-добрите си хора! Най-добрите!
— Бог да е на помощ на Айзенхауер, когато се срещнете — промърмори Конвърс с вътрешно облекчение. Ако „Аквитания“ не подслушваше телефона й, щяха да минат часове, преди да открият старицата. С плика под мишницата взе ключовете от купата и измъкна пистолета от колана. Изтича до входната врата и предпазливо я отвори. Нямаше никой, само колата на Хермионе Гайнер стоеше на затлачената алея. Излезе, тръшна силно вратата, но я остави отключена и се затича надолу по стъпалата към колата. Включи двигателя, половината резервоар беше пълен и щеше да му стигне до Оснабрюк. Докато намереше карта, щеше да кара на юг, като се ориентира по слънцето.
Валери уреди всичко в пътническото бюро в „Дворецът на Цезар“. Плащаше в брой и използваше моминското име на майка си, може би хранеше надежда, че то ще й помогне да придобие някои от качествата на тази изключителна жена, които й бяха помагали през войната. В шест следобед имаше самолет от Лос Анжелис за Париж. Щеше да го вземе, а едночасовия полет до Лос Анжелис щеше да направи с взет под наем самолет, до стълбичката на който щяха да я закарат с кола и по този начин щеше да избегне минаването през залата на летище „Маккарън“. Подобни удобства често се осигуряваха за знаменитости и хора, спечелили големи суми в казината. Нямаше да има проблеми с чуждото име в списъка на пътниците на „Ер Франс“, лесно можеше да го обясни. Бившият й съпруг, вече чужд за нея, беше покрит с печална известност и издирван, затова предпочиташе анонимността. До пристигането на граничния пункт в Париж никой нямаше да й поиска паспорта, а когато минеше през него, можеше да пътува където си иска под всякакво име, защото не възнамеряваше да напуска Франция. По тази причина се беше сетила за Шамони.
Седеше на стола, гледаше през прозореца и мислеше за онези далечни дни в Шамони. Беше придружила Джоел до Женева, където той трябваше да води преговори, но след това щяха да отидат за пет дни на ски на Монблан като награда от Джон Брукс, един от партньорите в „Талбът, Брукс и Саймън“. И двамата бяха щастливи. Заедно. Може би защото и двамата бяха добри скиори.
Но Джоел не можа да се порадва на ските. На втория ден падна и си изкълчи глезена. Отокът беше огромен, а болката цепеше еднакво крака и главата му. Тя се мъчеше да обърне всичко на шега. Тогава беше поискал своя „Хералд Трибюн“ рано сутринта и съвсем по детски отказа да закуси, докато не го получи. Още по-детински постъпи, когато започна да се прави на великомъченик, защото тя тръгна сама да се пързаля. Беше заявила, че не й се ходи без него, но с това само влоши работата. Упрекна я, че се прави на светица. Щял да прекара много добре сам — имал какво да чете, нещо, което художниците не разбирали. Не разбирали от четене.
Господи, какво малко момче беше, мислеше Вал. Но през нощта беше друго, той ставаше съвсем различен. Превръщаше се в любящ и нежен мъж, едновременно великодушен лъв и чувствително агънце. Правеха любов часове наред, лунната светлина върху снега отвън се сменяше с розовото сияние на изгрева над планините. Едва тогава едновременно потъваха в изтощен сън.
Последния ден, преди да отпътуват за Женева, за да се качат на самолета за Ню Йорк, тя го изненада. Вместо да отиде на ски, слезе в магазините на хотела и му купи пуловер, на чийто ръкав заши кръпка с голям надпис: ШАМПИОН ПО СПУСКАНЕ — ШАМОНИ. Връчи му го, докато носачът чакаше пред вратата с инвалидния стол. Заведоха ги до центъра на Шамони, откъдето тръгваше лифтът, който се изкачваше четири километра нагоре, до Монблан. Струваше им се, че се изкачват през облаците до покрива на света. Когато стигнаха връхната точка, откъдето се разкриваше главозамайваща гледка, Джоел се обърна към нея с безизразния неискрен поглед, който противоречеше на всичко, което представляваше като човек, и на всичко, преживяно от него, и както винаги се опита да й се отблагодари по свой начин.