— Какво искате да кажете, мосю Прюдом?
Човекът от „Сюрте“ вдъхна цигарения дим, откъсна страница от бележника си и записа нещо.
— Не съм съвсем сигурен, мадам, тъй като не съм свързан официално със случаите. Но ако бившият ви съпруг не е причинил смъртта на човека в Париж и не е могъл да застреля стария ви приятел Матилон, питам се още колко хора не е убил, включително американския посланик в Бон и главнокомандващия на НАТО. И кои са тези хора, които нареждат на правителствени източници да потвърдят това или онова, които сменят задачите на старши полицейски служители в зависимост от прищевките си и които променят медицински заключения, като отстраняват и прикриват улики? Има неща, които не разбирам, мадам, и съм убеден, че не е трябвало да ги разбера. Затова ви давам този телефон. Домашен е. Жена ми ще знае къде да ме намери. Само запомнете — ако възникне нещо спешно, кажете, че сте от семейството на Татяна.
Стоун седеше зад писалището с неизбежната слушалка в ръка. Беше сам, когато от Шарлот, Северна Каролина, му се обади жената, в която преди години, като оперативен работник, бе дълбоко влюбен. Беше се отказала от „ужасната игра“, както я нарече, а той остана. Любовта им не се оказа достатъчно силна.
Установи връзка с Куксхавен, Германия, с телефон, за който беше сигурен, че е стерилен. Тази сигурност беше едно от удоволствията да работи с Джони Реб.
— Тук „Пърженото пиле“ на Боби-Джо! — прозвуча вместо приветствие. — На вашите услуги.
— Надявам се. Стоун е на телефона.
— Бас държа, че се обаждаш чрез Татяна! — възкликна южнякът. — Някой ден трябва да ме осветлиш за семейните си връзки, братко.
— Някой ден може.
— Май си спомням, че чувах това име в края на шейсетте години, но не знам какво значи.
— Вярвай на този, който го употреби.
— А защо?
— Защото е доверен човек на най-кръвожадните съдии в света.
— Те пък кои са?
— Враговете, Ребъл.
— Ако това е иносказание, янки, не го разбрах.
— Друг път, Джони, не сега. Какво имаш за мен?
— Започвам. Видях най-дяволски малкото островче, което можеш да си представиш. Не е на двайсет мили от брега, близо до устието на Елба, както се предполага. Намира се в залива Хелголанд, както му викат тук, и е част от Северно море.
— Шархьорн — заяви Стоун. — Открил си го.
— Не беше трудно, май всички знаят за него, но никой не припарва до югозападния му бряг. През Втората световна война там е имало станция за зареждане на подводници с гориво. Бил е така строго охраняван, че дори голяма част от немското Висше командване не е знаело за него, а съюзниците изобщо не са го чували. Старите бетонни постройки още си стоят и се предполага, че е пуст с изключение на един-двама спасители, които да те извадят от водата, ако лодката ти се разбие в някой от старите пристани за подводници — Джони Реб помълча и тихо продължи: — Снощи бях там и видях светлини, прекалено много светлини на прекалено много места. В старата база има хора, не само един-двама спасители, и можеш да заложиш задника си, че твоят капитан е там. Освен това към два часа през нощта, когато светлините угаснаха, изникна най-дългата сателитна антена, която съм виждал, и разцъфна като слънчоглед. Искаш ли да събера екип? При тази безработица не е проблем. И разходите ще са минимални, защото колкото повече мисля, толкова по-високо оценявам, че тогава ме измъкна от Дарданелите. Това беше по-важно от случая в Бахрейн.
— Благодаря, но не още. Ако сега тръгнем да го търсим, ще разкрием карти, които трябва да останат скрити.
— Колко време имаш за чакане? Не забравяй, че аз записах оня надут Уошбърн.
— И какво разбра от приказките му?
— Честно казано, повече, отколкото умът ми побира. Но не повече, отколкото може да възприеме. Това се гласи отдавна, нали? Ястребите смятат, че могат да хванат проклетите врабчета. „И ще превърнат всички във врабчета…“ Знаеш ли, Стоун, може би не бива да ти го казвам, защото с напредването на възрастта си станал по-мек от мен, но ако те вземат властта, много хора по света вероятно ще се изтегнат в хамаците си и ще кажат: по дяволите, нека оправят нещата — да приберат наркоманите с техните пищови и сгъваеми ножове от улиците и парковете. Да дадат на ония петролни юнаци с чаршафите да разберат, че номерата им вече не ни минават. Тези военни са храбри и въоръжени, корпорациите и конгломератите са в ръцете им, тъй че какво ни пука? Какво ще се промени за мен, ще каже Джо в хамака, освен за по-добро?
— Няма да е за по-добро — ледено заяви Стоун. — Тези хора ще бъдат превърнати в роботи. И ние също, ако останем живи. Не го ли разбираш?