— Разбирам го — отвърна Джони Реб. — Мисля, че винаги съм го разбирал. Аз живях като свободен човек в Берн, докато ти драскаше доклади във Вашингтон. Да, стари приятелю, разбирам го. Може би по-добре от теб. Стига за това, включвам се като доброволец. Но какво, за Бога, ще правиш с онзи Конвърс? Не смятам, че ще се измъкне.
— Трябва да се измъкне. Според нас всички отговори са у него, отговори от първа ръка, които ще ни дадат доказателства.
— Ако питаш мен, той е мъртъв — рече южнякът. — Може още и да не е, но скоро… скоро ще го спипат.
— Трябва да го открием преди тях. Можеш ли да помогнеш?
— Започнах да помагам през нощта, когато набоцках майор Уошбърн. Ти разполагаш с компютри, а аз познавам улиците, където се продават неща, които ти не бива да купуваш. Засега не се е появило нищо.
— Опитай да се добереш до нещо, защото преди малко беше прав — нямаме много време. Джони, имаш ли същото усещане за остров Шархьорн, каквото имам и аз?
— Заседнал е в гърлото ми. Надушвам нещо, братко, и поради това няколко дни ще пообикалям наоколо. Натъкнахме се на кошер, момче, и търтеите са неспокойни, усещам го.
34
Джоел остави картата и дебелия плик на тревата, започна да кърши клонки от малко дърво в овощната градина и да покрива колата на Хермионе Гайнер. При всяко вдигане на ръцете от умора и напрежение го пронизваше остра болка. Накрая събра накуп накъсана висока трева и я нахвърля върху клоните. На лунната светлина изглеждаше като голяма копа сено. Взе картата и плика и тръгна към пътя. Според картата се намираше в покрайнините на град Апенвайер, на шестнайсет километра от границата при Кел, който беше точно срещу Страсбург.
Вървеше по пътя и щом видеше светлини на фарове, се криеше в тревата. Измина девет-десет километра, не знаеше точно колко и разбра, че не може да продължи.
В джунглата беше почивал, знаеше, че почивката също е оръжие. Бодрите очи и ум бяха много по-смъртоносни от десет стоманени оръжия, препасани на пояса му.
Откри малка клисура до един поток — скалите щяха да бъдат негова крепост, и заспа.
Валери излезе от сградата на летище „Шарл дьо Гол“, хванала под ръка Прюдом, човека от „Сюрте“. Беше прибрала листчето с телефона, но не му бе дала никаква информация. Приближиха до стоянката за таксита и Прюдом заговори.
— Ще бъда искрен, мадам. Можете да наемете такси тук и аз ще ви кажа adieu, но можете и да ми разрешите да ви закарам, където пожелаете, може би до друга стоянка в града, оттам да тръгнете, закъдето пожелаете, а аз ще разбера дали някой ви следи.
— Тъй ли?
— За трийсет и две години и най-големият глупак научава по нещо. Жена ми твърди, че няма любовници само защото съм изучил основно професията си.
— Приемам поканата ви — прекъсна го с усмивка Вал. — Много съм уморена. Искам да отседна в малък хотел, може би в „Льо Пон Роял“, знам къде е.
— Отличен избор, но трябва да ви кажа, че съпругата ми ще ви посрещне с радост и без въпроси.
— Искам да разполагам с времето си, мосю — отвърна Валери и седна в колата.
— D’accord.
— Защо правите това? — попита тя, когато Прюдом се настани зад волана. — Съпругът ми беше… е адвокат. Правилата не могат да бъдат много различни. Да не сте някакъв съучастник, който предполага това, което съм сигурна, че предполагате?
— Искам само да ми се обадите и да кажете, че сте от семейството на Татяна. Това е моят риск и моята награда.
Конвърс погледна часовника си, свален от китката на един труп толкова отдавна, че вече не можеше да си спомни кога. Беше шест без петнайсет сутринта и слънцето безмилостно огряваше клисурата, която му служеше за крепост. Потокът беше долу и той удовлетвори нуждите си надолу по течението, а лицето си потопи срещу него. Трябваше да тръгва, до границата оставаха осем километра.
Стигна Кел. Купи си бръснач, защото свещеникът трябва да поддържа възможно най-добър външен вид, дори под натиска на лоши пътни условия. Обръсна се във фериботното депо до реката и се качи на ферибота до Страсбург през живописния Рейн. Митничарите се изпълниха с такова страхопочитание към якичката и паспорта му, както и към опърпания му вид, несъмнено възприет като обет за бедност, че докато минаваше през сградата, започна да благославя цели семейства.
Когато се озова на гъмжащите улици, разбра, че първо му трябва хотелска стая, за да измие под душа двата дни на страх и насилие и да даде дрехите си за почистване или да си купи нови. Свещеник с вид на бедняк нямаше какво да прави между скъпите чудеса на Шамони, щеше да привлича вниманието. Но нормално облечен свещеник щеше да бъде напълно приемлив сред тълпата. Мисли и допускай какво очаква от теб опонентът ти и направи обратното, за да извлечеш полза. Ловците на „Аквитания“ щяха да очакват да смени свещеническото облекло. Е, нямаше да го направи, във Франция имаше твърде много свещеници и прекалено големи облаги от статута на духовник.