— Няма време. Ще извикам шофьора ви. Трябва да направя досадния си доклад и да разхвърлям някои неща из колата на преследвача ви, а вие тръгвайте.
— Името! — извика Вал. — Татяна ли беше?
— Да.
— Благодаря ви!
— Довиждане и късмет!
Човекът от „Сюрте“ се изправи и се завтече към двамата французи, които се караха зад таксито.
В три и двайсет Конвърс прочете табелата SAINT-JULIEN EN GENEVOIS — 15 KM. Беше заобиколил границата с Швейцария и пред него се простираше магистралата за Шамони, на изток от Женева и на юг от Анмас. Щеше да стигне до Монблан след час и нещо. Беше успял! Беше карал както никога досега, мощният ситроен реагираше на пилотските му докосвания, пилотският му ум не виждаше нищо друго освен пътя и апаратурата пред него, не усещаше нищо освен наклона на алпийските завои. Веднъж спря в Понтарлие за бензин и изпи чаша горещ чай от автомат. Откак напусна магистралата, за да мине по преките планински пътища, скоростта зависеше единствено от моменталните му и точни рефлекси. Още един час. Чакай ме, Вал.
Валери погледна часовника си, готова да закрещи, както й се искаше от шест и половина сутринта на летище „Орли“. Беше четири и десет следобед и целият ден мина в поредица от злощастия — от катастрофата на булевард „Распай“ и разкритието на Прюдом, че я следят, до пристигането й в Анеси с полета от Париж в един часа, също закъснял поради повреда на вратата на багажното отделение в самолета. Нервите й бяха опънати до скъсване, но знаеше, че не може да си позволи да губи контрол над себе си. Само щеше да привлече вниманието, вече го беше направила.
За самолета в седем часа нямаше места, а машината в единайсет беше претоварена. През изхода пускаха само хора с билети. Беше протестирала толкова гневно, че хората се заобръщаха. Реши да опита с подкуп, който само ядоса чиновника — не защото го обиди, а защото нямаше възможност да й услужи и да вземе парите. И отново пътниците пред и зад нея на двете опашки я изгледаха, когато той я смъмри с чисто галска надменност. Ако продължавам така, няма да стигна жива до Шамони, реши Вал и прие билет за един часа.
Самолетът кацна в Анеси с над половин час закъснение — в три и няколко минути, а опашката за таксита я накара да се държи по начин, който обикновено избягваше. В качеството си на сравнително висока жена знаеше какъв ефект предизвиква, когато започне да гледа отвисоко хората около себе си. Колкото и да беше глупаво, повечето хора го приемаха не като природна даденост, а като признак за вътрешно превъзходство. Жените се смущаваха, а мъжете ставаха плахи. Тази тактика й помогна да пререди няколко души на опашката, но беше безнадеждно далече от началото й. Тогава случайно погледна вдясно. В другия край на платформата видя лъскави лимузини и няколко шофьори, които пушеха, облегнати на тях, чоплеха си зъбите и си приказваха. За Бога, какво чакаше? Измъкна се от опашката и тичешком отвори чантата си.
А последното й раздразнение дойде в резултат на нещо, което трябваше да помни. В амфитеатъра на чудесното „село“ Шамони имаше забрана за движение на автомобили. Слезе от лимузината и тръгна бързо по широкия булевард. Видя в далечината големия червен терминал на лифта. Не можа да се сдържи. Започна да тича, все по-бързо и по-бързо! Чакай ме горе, мили! Остани жив и ме чакай!
В пет без десет Конвърс удари спирачка на паркинга и изскочи от колата. По магистралата към Монблан имаше голямо движение и близо до строежа на огромния нов мост се получи задръстване. Всички мускули на десния му крак бяха схванати от усилието непрекъснато да търси пролуки в летаргичното движение. Но все пак стигна! Беше в Шамони. Пред него се разгръщаше великолепието на Алпите, долу се виждаше селото. Затича се, като жадно гълташе свежия планински въздух. Забрави за болката, защото тя трябваше да го чака! Вал, моля те, успей! Толкова те обичам… по дяволите, имам нужда от теб! Чакай ме!
Тя стоеше до сградата на лифта и гледаше облаците под краката си, образували стена, покрила всички земни грижи. Потрепери от алпийския студ, но не помръдна. Застана до каменния парапет с дебел планински телескоп, през който туристите се наслаждаваха на красотите на Алпите срещу няколко франка. Боеше се до смърт, че той няма да дойде, че няма да може да дойде. Смърт.
Задаваше се последният лифт, след залез го спираха, защото замръзваше в отсъствието на слънце. Тя бе единственият човек освен бармана и няколко клиенти зад стъклените врати на бара. Джоел! Помолих те да останеш жив! Моля те, направи каквото те помолих!
Вагонът на лифта бавно се приближи и спря със скърцане. Вътре нямаше жива душа. Беше празен! Смърт.