— Най-странното в случая е — рече Джоел, — че хората, които са се обадили, може да са били на страната на закона.
— Как така? Единият приличаше на хитлеров младеж, а другият беше униформен!
— Повечето от униформените биха искали някой тайфун да отнесе генералите от „Аквитания“. Не забравяй, Фицпатрик заяви, че четирите досиета са се появили от най-дълбоките държавни архиви и съдейки по съдържанието им, Конъл беше уверен, че са подготвени с активното участие на военните. Може би тайнствените ми партньори във Вашингтон започват най-сетне да изпълзяват от скривалищата си. Извинявай. Продължавай.
Вал му описа срещата си със Сам в закусвалнята в Лас Вегас — женения Сам, баща на две момиченца. Джоел я слушаше с притворени очи, антените му се въртяха и ловяха всички нюанси на фразите й, всяко нещо, което би могло да има повече от едно значение, и отчаяно се мъчеше да открие някоя сламка, за която да се улови, за да изгради следващите си ходове. Протегна ръка, за да прекъсне Вал.
— Тримата ли щяхте да ходите във Вашингтон?
— Да.
— Ти, Сам и онзи човек, с когото е смятал да говори и който е знаел какво трябва да се направи.
— Да. И благодарение на когото убиха Сам. Той е бил единственият, с когото Сам е разговарял.
— Но Абът му се е доверявал. „Бих му поверил живота си“, нали така се е изразил?
— Да, но е сгрешил.
— Не е задължително. Сам беше сговорчив, но не и доверчив. Подбираше внимателно приятелите си, защото знаеше, че чинът му го прави уязвим.
— Но той не е говорил с никой друг…
— Сигурен съм в това, но на другия човек се е наложило. Знам едно-друго за съвещанията по кризисни въпроси във Вашингтон, а Сам е имал предвид точно това, когато е заявил, че тримата ще ходите във Вашингтон. Тези съвещания не се провеждат току-така. За да се отвори пътечка в бюрократичната неразбория, трябват няколко силни думи. Естествено, името на Сам е било назовано най-напред, може би след това е било споменато моето, твоето или името на Делавейн, всяко от които би било достатъчно — Конвърс взе химикалката. — Как се казваше този човек?
— Божичко! — възкликна Вал, затвори очи и заразтрива с пръсти челото си. — Чакай да помисля… Алън, малкото му име беше Алън… Алън Мецгър? Метланд?
— Имаше ли някакъв ранг?
— Не. Меткаф! Алън Меткаф, точно така.
Джоел записа името.
— Добре, да минем към Париж, към човека от „Сюрте“.
Тя започна с необичайното поведение на чиновниците по имиграцията, което доведе до странната среща с измъчения, смачкан Прюдом. Стигна до смайващите разкрития на французина. Повтаряше се, но и попълваше с подробности, които беше изпуснала при първия си разказ. Когато свърши, Джоел за втори път вдигна ръка, устата му беше зяпнала от смайване, очите му бяха оживени и разширени.
— Семейството на Татяна? — попита той, сякаш не вярваше на ушите си. — Сигурна ли си?
— Напълно. Питах го пак сутринта.
— Сутринта ли? Да, ти спомена, че сутринта бил направил нещо забележително. Какво стана?
— Прекарал е цялата нощ в колата пред хотела ми и когато малко след зазоряване тръгнах с такси за летището, той се блъсна в колата зад нас. Опитали са се да ме проследят. Каза ми да се махам веднага оттам. Тогава го накарах да повтори името. Беше Татяна.
— Рьоне ми каза да използвам това име пред Корт Торбеке в Амстердам. „Кажи, че си от семейството на Татяна.“ Това бяха инструкциите му.
— Какво значи това?
— Рьоне не ми даде подробности, но горе-долу се ориентирах. Очевидно това е някаква парола.
— Защо?
— Матилон ми обясни, че семейството на Татяна се ползва с доверието на най-подозрителните хора в света, които не могат да си позволят да правят грешки.
— Но кои са те?
— Руснаци. Кремълски комисари, които засипват с пари брокери на запад, за да ги инвестират.
— Прав си — реши Вал. — Шантава история.
— Но върши работа, не виждаш ли? Почтени хора, които поради една или друга причина са се озовали в свят, който вероятно ненавиждат, и знаят на кого могат да се доверят. Да си от семейството на Татяна е нещо като препоръка. Не само сигнал за тревога, но и нещо повече. Означава, че сигналът е изпратен от свой човек. Обзалагам се, че кръгът е изключително тесен. А за нас е ключ, на който можем да се доверим.
— Представяш си, че си в съда, нали? — попита Вал и посегна през масата към свободната му ръка.
— Не мога иначе. Факти, имена, тактики… Някъде има пукнатина, път, по който можем да поемем. И то бързо.
— Аз бих започнала с Прюдом — отбеляза Валери.