— Ти си луд! — извика Валери.
— Не, не съм — простичко рече Конвърс. — Знам, че ще имам нужда от помощ. Но имам достатъчно пари да наема два взвода негодяи. Предстои ни много работа, Вал. Всички съдилища обичат безупречните документи. Трябва ни юридическа стенографка. Постарай се да намериш някоя, която ще склони да стои тук цял ден и половината нощ, ако се наложи. Предложи три пъти по-високо заплащане от нормалното.
— Да предположим, че открия такава — каза Вал. — Какво смяташ да й диктуваш?
Джоел се намръщи и отиде до прозореца.
— Роман — отсече той и се обърна. — Пишем роман. Първите двайсет-трийсет страници се развиват в съдебна зала.
— И в него участват истински личности, за които всички са чували?
— Това е нов жанр, но все пак е само роман. Нищо повече.
В Ню Йорк разсъмна и Стоун отново беше сам. Флотският лейтенант и капитанът се бяха върнали в кабинетите си във Вашингтон. Така бе по-добре, и без това не можеха да му помогнат, а колкото по-рядко ги виждаха около апартамента, толкова по-лесно можеха да се изплъзнат от разпознаване, ако паднеше гилотината. А тя щеше да падне. Стоун не се съмняваше. Беше ясно, както беше ясен и фактът, че полковник Алън Меткаф е струната, с която щяха да започнат музиката. „Без него — би казал Джони Реб в доброто старо време — мелодията няма да излезе от цигулката.“ „Но дали ще се появи?“ — питаше се бившият оперативен работник от ЦРУ. Очевидно беше изчезнал, така му казаха в Нелис, и тези, които разследваха изчезването му, не се правеха, че разбират или одобряват отсъствието му. И това му казаха, при това доста грубичко.
Но Стоун разбираше. Меткаф вече знаеше и ако имаше капка мозък, нямаше да играе по правилата. Стига да беше жив. Но бившият агент разбираше и други неща, свързани с телефонните секретари и служителите от разузнаването. Оборудването беше усъвършенствано и можеше да се настройва за различни операции. Меткаф също щеше да го използва, ако беше жив и имаше ум в главата. Щеше дистанционно да го програмира и препрограмира, щеше да чуе всичко, което иска, да изтрие всичко, което иска, и да остави някаква заблуждаваща информация. Щеше да има и кодирано съобщение, вероятно подменяно всеки ден, и ако не му се отговореше правилно, с микровълни щеше да унищожи лентата. Ако имаше ум в главата. Ако беше жив.
Стоун разчиташе и на двете. Затова беше оставил съобщение на телефонния секретар на Меткаф преди един час — в шест и трийсет и пет. Беше избрал името, под което бившата съпруга на Конвърс трябваше да се свърже с покойния Самюъл Абът. Марк Аврелий се появи. Отговори и изтрий. След това Стоун беше продиктувал телефона, който, ако беше засечен, щеше да отведе търсачите в хотел „Хилтън“ на Петдесет и трета улица.
Имаше още един човек, с когото Стоун би желал да се свърже, но той беше „в отпуск, няма начин да го открием“. Думите бяха безспорна лъжа. Човекът бе Дерек Билейми, началник на „Тайни операции“ в британската МИ-6 и един от малкото истински приятели на Стоун по време на работата му в ЦРУ. Билейми му беше толкова близък, че когато Питър заемаше длъжността главен представител на ЦРУ в Лондон, англичанинът му бе казал в очите да напусне, преди уискито да го прикове на алкохолния кръст. „Имам близък лекар, който ще ти даде документ за леко психическо разстройство, Питър. Имам вила за гости в Кент. Остани там и се оправяй, старче.“
Стоун отказа и това се оказа най-саморазрушителното решение, което беше взимал. Останалото бе пиянският кошмар, предречен от Билейми.
Но Питър искаше да се свърже с него не заради приятелската му загриженост, а заради прозорливостта му, скрита зад приятна и дори прозаична външност. А увереността, че Дерек Билейми носи пулса на Европа в главата си, го караше да вярва, че с помощта на основната информация, която щеше да му предостави, ще надуши операцията на Делавейн. Всъщност, мислеше с надежда Стоун, той вероятно я надушва в момента в Ирландия, където вероятно се намираше. Рано или късно, дано да беше по-рано, Билейми щеше да отговори на обаждането му. А когато го направеше, Питър щеше да му опише подробно прехвърлянето на оръжие от Уисконсин. Дерек Билейми ненавиждаше делавейновците. Старият приятел щеше да му стане съюзник срещу генералите.
Телефонът иззвъня, Стоун го погледна и изчака да звънне втори път. Меткаф? Посегна и вдигна слушалката.
— Ало?
— Аврелий?
— Подозирах, че ще се обадите, полковник.
— Кой сте вие, по дяволите?
— Името ми е Стоун и сме от една и съща страна на барикадата, поне така смятам. Но вие носите униформа, а аз — не, тъй че имам нужда да повиша доверието си към вас. Разбирате ли ме?