— Вие сте едно от копелетата във Вашингтон, които го изпратиха сам!
— Да, полковник, аз съм едно от тези копелета. Какво се случи с генерал Абът?
— Убиха го, кучи сине! Надявам се, че телефонът ти е чист.
— Най-малко двайсет и четири часа ще е чист. Тогава всички се покриваме, както се покрихте вие.
— Нямате ли съвест? Не се ли упреквате? Знаете ли какво направихте?
— Нямаме време за това, полковник. Може би по-късно, ако има по-късно… Хайде, войниче, казвай! Дълги години съм живял с всичко това! Казвай! Къде ще се срещнем? Къде се намираш?
— Добре, добре — отговори очевидно изтощеният офицер. — Смених около дванайсет полета. Намирам се… къде, по дяволите, се намирам? В Ноксвил, Тенеси. След двайсет минути излитам за Вашингтон.
— Защо?
— За да взривя тази шибана работа, защо иначе?
— Да не си посмял, ако искаш да останеш жив! Би трябвало вече да си го разбрал. Значи си сглобил нещо от информацията, която Абът ти е дал?
— Да.
— И него го гръмнаха във въздуха, нали?
— Млъкни, по дяволите!
— Би трябвало да си го научил вече. Те са навсякъде — невидими и неуловими. Една неуместна дума, и ще те открият.
— Знам! — кресна Меткаф. — Но аз се занимавам с тази работа от двайсет години. Трябва да има поне един човек, на когото да вярвам.
— Полковник, нека поговорим спокойно. Сложете кръст на Вашингтон и вземете самолета за Ню Йорк. Ще ви резервирам стая в „Алгонкин“, дори вече съм я резервирал.
— На чие име?
— Маркъс, естествено.
— Добре. Щом вече сме затънали така здраво, трябва да ти го кажа. Жената се мъчи да ме открие от един часа през нощта.
— Съпругата на Конвърс?
— Да.
— Тя ни трябва. И той също.
— Ще препрограмирам апарата. Значи в „Алгонкин“?
— Точно така.
— Той е нюйоркчанин, нали?
— Да. Живял е тук много години.
— Дано е умен. Много умен.
— Никой от двамата нямаше да е жив, ако не бяха много умни, полковник.
— Ще се видим след няколко часа, Стоун.
Цивилният затвори телефона, ръцете му трепереха, очите се спряха на бутилката с бърбън в другия край на стаята. Не! Никакво пиене. Стана от стола и отиде до леглото, където зееше малкият му куфар. Напълни го, като остави бутилката на масата, излезе и тръгна по коридора към асансьорите.
Аз, Джоел Харисън Конвърс, адвокат, получил право на практика от комисията на щата Ню Йорк и служител във фирмата „Талбът, Брукс и Саймън“ с адрес Пето авеню номер 666, Ню Йорк, пристигнах в Женева, Швейцария, на 9 август за юридически преговори от името на „Ком Тек Корпорейшън“, клиент на фирмата, в която работя, с цел оформяне на сделка, свързана с бъдещото обединение на фирмите „Ком Тек“ и „Берн“. Сутринта на 10 август, около осем часа, бях потърсен от главния юридически съветник на „Берн“ — господин Ейвъри Престън Холидей от Сан Франциско, Калифорния. Тъй като беше американец, отскоро работещ с швейцарска фирма, аз се съгласих да се срещна с него, за да му изясня съществуващите спорни точки и позицията на моята фирма. Когато отидох в кафенето на „Ке дю Монблан“, познах в господин Холидей мой съученик от училище „Тафт“ в Уотъртаун, Кънектикът. Тогава името му беше Ейвъри П. Фаулър. Господин Холидей с готовност потвърди, че е същият човек, и ми обясни, че фамилното му име е било сменено след смъртта на баща му и повторния брак на майка му с Джон Холидей от Сан Франциско. Обяснението му беше приемливо, но не и обстоятелствата. Господин Холидей имаше възможност предварително да ме запознае със самоличността си, но не се възползва от нея. Това не бе безпричинно. Сутринта на 10 август господин Холидей е поискал да проведе поверителна среща с долуподписания по въпрос, нямащ нищо общо със сливането на „Ком Тек“ и „Берн“. Тази среща е била основната причина за пребиваването му в Женева и беше първото от много смущаващи разкрития…
Ако материалът, който почтената и сдържана секретарка англичанка стенографираше и преписваше на машина, представляваше дори минимален интерес за нея, тя с нищо не го показа. Работеше като картечница, без да отпуска тънките си стиснати устни и да помръдва глава, на чийто връх беше кацнало строго стегнато кокче побеляла коса. Предпазливото обяснение на Валери, че съпругът й е американски писател, впечатлен от някои последни събития в Европа, беше посрещнато с хладен поглед и ненужната информация, че юридическата секретарка никога не гледа телевизия и рядко чете вестници. Беше членка на Френско-италианското алпийско дружество, чиято цел бе да съхранява природата от разрушителната човешка дейност. Работата в дружеството отнемала цялото й време и енергия, когато не печелела средства, които да й позволят да остане сред любимите си планини. Приличаше на автомат, някой можеше да й продиктува Библията, без да разбере какво пише.