— Предпочитам да се въздържим.
— И аз. Имаш ли кафе?
— Ще поръчам. Изглеждаш изтощен.
— На плажа в Хаити изглеждах по-добре — отбеляза стройният служител на Военновъздушните сили. Беше на средна възраст, облечен в летен панталон и бяло яке, слабото му лице отговаряше на късата, редееща, кестенява коса. Под ясните му властни очи отчетливо се открояваха тъмни кръгове. — Вчера в девет сутринта тръгнах на юг от Лас Вегас към Халоран и оттам започнах серия от полети из цялата страна, които не биха могли да се проследят с компютър. Скачах от летище на летище под имена, които вече не помня.
— Ти си един уплашен човек — отбеляза цивилният.
— Ако ти не си, значи не говоря с когото трябва.
— Аз съм не само уплашен, полковник, а направо вцепенен — Стоун отиде до телефона, поръча кафе и преди да го затвори, се обърна към Меткаф: — Искаш ли да пийнеш нещо? — попита той.
— Да. Канадско уиски с много лед.
— Завиждам ти.
Цивилният се разпореди и двамата седнаха. Няколко минути само звуците на улицата нарушаваха тишината. Гледаха се и мълчаливо се преценяваха взаимно, без да крият това.
— Знаеш кой съм и какъв съм — заговори полковникът. — А ти кой си и какъв си?
— ЦРУ. Двайсет и девет години. Главен представител в Лондон, Атина, Истанбул и на други места. Бивш координатор на поверителните операции, докато ме уволниха. Друго интересува ли те?
— Не.
— Каквото и да си правил с телефонния си секретар, справил си се добре. Обади се жената на Конвърс.
Меткаф рязко се наведе напред.
— И?
— За малко да не се разберем… не бях в добра форма, но накрая се обади и той. Подслушваше през цялото време.
— Лошата ти форма трябва да е била доста добра.
— Искаше да чуе истината. Не беше трудно да му я кажа.
— Къде е? Къде са?
— В Алпите, това е единственото, което пожела да…
— По дяволите!
— … ми обясни засега — довърши цивилният. — Първо поиска нещо от мен.
— Какво?
— Декларации. Ти би ги нарекъл показания под клетва.
— Какво?
— Декларации от мен и от хората, с които работя, по-точно за които работя. В тях трябва да изложим всичко, каквото знаем и каквото сме направили.
— Решил е да те окачи на въжето и не мога да го упрекна.
— Това е само част от плана. Аз също не го упреквам, но той заяви, че гневът му е на второ място, и аз му вярвам. Той иска „Аквитания“. Иска Делавейн и бандата безумци да бъдат приковани към стената, преди да започнат убийствата.
— Това беше мнението и на Сам Абът. Убийствата, множеството покушения, тук и в цяла Европа, са най-бързият и най-сигурен път към международен хаос.
— Жената му е казала.
— Не, той го е сглобил от онова, което Конвърс й е казал. Конвърс не е разбирал точно думите.
— Вече ги разбира — рече Стоун. — Споменах ли ти, че съм вцепенен от страх? Има ли по-силна фраза?
— Каквато и да е тя, се отнася и до двама ни, защото знаем колко просто може да стане. Нямаме работа с някакви луди за връзване или дори с разюздани терористи. По отношение на тях имаме трийсетгодишен опит и деветдесет на сто от имената им са в компютрите. Когато получим сигнал, знаем къде са и обикновено съумяваме да ги спрем. Но в този случай имаме работа с обръгнали професионалисти в нашите редици и в редиците на съюзниците ни, също с дългогодишен опит. Те се разхождат из Пентагона, в армейските и флотските бази и във Военновъздушната база в Невада. Но къде са? Отваряш уста и не знаеш с кого разговаряш, кой ще ти програмира самолетната катастрофа. Как можем да спрем нещо, което не виждаме?
— Може би така, както предлага Конвърс.
— С декларации?
— Защо не? Между другото, той иска декларация и от теб. За срещата ти с Абът, за всичко, което ти е казал, и мнението ти за психическата му стабилност. Това значи, че тази вечер трябва да останеш тук. Преди половин час резервирах още три стаи, като заявих, че по-късно ще дам имената на рецепцията.
— Имаш ли нещо против да ми отговориш на някои въпроси? Какво, по дяволите, могат да помогнат някакви си декларации? Там, отвън, има цяла армия, не знаем колко е голяма и докъде се простира, но все пак е армия! Най-малко няколко батальона тук и в Европа. Професионални офицери, обучени да изпълняват заповеди, в които вярват, както вярват в генералите, които ги издават. Декларации, показания под клетва! Това е тъпа юридическа главоблъсканица, която нищо не значи. Имаме ли време за такова нещо?
— И аз съм мислил над същите въпроси, полковник. Но да не забравяме, че и двамата не сме адвокати, за разлика от Конвърс. Имах дълъг разговор с него. Той поема единствения познат за него път. Юридическия. Колкото и да е странно, точно затова го изпратихме. Конвърс иска въпросът за бързата защита на всеки от нас да бъде приет сериозно. „Не в качеството ни на психопати, хора с психични отклонения или с ограничени възможности.“ Това бяха думите му.