— За какво, мосю?
— За последните клетвени декларации. Последните показания. Искам да отвлека трима души.
37
Аз, Питър Чарлс Стоун, петдесет и осем годишен, жител на Вашингтон, бях служител на ЦРУ в продължение на двайсет и девет години, през което време получих ранг главен представител на ЦРУ в различни точки на Европа и заместник-директор на „Поверителни операции“ в Ленгли, щата Вирджиния. Досието ми се съхранява в архивите на ЦРУ и може да бъде получено съгласно разпоредбите по тази процедура. След излизането си от ЦРУ съм работил като консултант и анализатор за много разузнавателни управления, които се въздържам да посоча поименно поради липсата на правителствено разрешение.
На или около 15 март тази година ме потърси капитан Хауард Пакард от армията на САЩ, който ме попита може ли да дойде в апартамента ми да обсъди с мен въпроси от поверително естество. Когато дойде, най-напред ме осведоми, че преговаря от името на малка група хора от военните служби и Държавния департамент, броя и имената на които не пожела да огласи. По-нататък изложи факта, че търсят професионална консултация от опитен офицер на разузнаването, вече несвързан официално с нито един отдел на разузнавателните служби. Каза, че разполага с налични суми, които смята, че ще се окажат достатъчни, и попита дали бих проявил интерес. Трябва да подчертая, че капитан Пакард и съдружниците му бяха извършили щателна, макар и непълна проверка на миналото ми…
Аз, капитан Хауард Пакард от армията на САЩ, 507538, трийсет и една годишен, понастоящем живеещ в Оксън Хил, Мериленд, имам назначение в сектор 27 на Отдела за технологичен контрол на Пентагона, Арлингтън, Вирджиния. През декември миналата година господин Престън Холидей, адвокат от Сан Франциско, с когото се бях запознал благодарение на многобройните жалби, внасяни в нашия сектор от името на негови клиенти, ме покани да вечеряме заедно в малък ресторант в Клинтън, на около петнайсет километра от дома ми. Извини се, че не кани съпругата ми, и обясни, че това, за което ще говорим, само щяло да я разстрои, както щяло да разтревожи и мен, само че аз съм бил длъжен да се разтревожа. Трябвало да обсъдим нещо, което се налагало да бъде проучено и спряно…
Аз, лейтенант Уилям Майкъл Ландис, Военноморски сили на САЩ, двайсет и осем годишен, настоящ адрес Съмърсет Гардън Апартмънтс, Виена, Вирджиния, съм компютърен програмист във Военноморския департамент със седалище в Пентагона, Арлингтън, Вирджиния. На практика, като се изключи чинът ми (очаквам повишение в срок до шейсет дни), съм ръководител на почти цялото програмиране на флота в Пентагона. Получих докторат по модерни компютърни технологии в Университета на Мичиган, колежа по инженеринг… Май не трябваше да казвам това, господине.
— Продължавайте, млади човече.
— Заявявам това, тъй като благодарение на усъвършенстваното оборудване, с което разполагам, и на секретните микрокомпютърни кодове, които са ми подръка, имам възможност да се включвам към много компютри с ограничен достъп, да проследявам и да прониквам в масиви с извънредно чувствителна информация.
Миналия февруари капитан Хауард Пакард от армията на САЩ и още трима души — двама от Държавния департамент, Служба по контрола на оръжията, и един от Военноморския флот, когото познавах от по-рано, дойдоха да ме посетят една неделна сутрин. Заявиха, че са разтревожени от редица трансфери на оръжия и висши технологии, извършени в нарушение на закона и без разрешението на Държавния департамент. Дадоха ми данни за девет такива случая, като подчертаха поверителността на разследването.
На следващия ден следобед отидох при компютрите с най-висока степен на секретност и с помощта на кодовете въведох данните за деветте трансфера. Първоначално въведените данни бяха потвърдени, номерата никога не се променят, за да се елиминира вероятността от дублиране, но във всички случаи след потвърждаването останалата информация се изтриваше от компютъра. Чрез първоначално въведените данни проследих шест от тези девет случая до фирма, наречена „Пало Алто Интернешънъл“, собственост на запасен армейски генерал на име Делавейн. Това беше първият ми допир с това дело, господине.
— Кои бяха другите трима мъже, лейтенант?
— Няма смисъл да ви казвам имената им, господине. Само ще навредя на семействата им.