Нейтън Саймън, висок и внушителен мъж, седеше облегнат на стола. Свали очилата от умореното си лице и подръпна вандайковата си брадичка, която прикриваше белезите от шрапнел, получени в Анцио преди много години. Гъстите му прошарени вежди се извиваха над лешникови очи и остър, прав нос. В стаята беше останал само Питър Стоун. Стенографката беше освободена, Меткаф, изтощен, се беше оттеглил в стаята си, а двамата офицери — Пакард и Ландис, бяха предпочели да се върнат във Вашингтон с различни самолети. Саймън внимателно сложи написаните на машина декларации на масата до стола си.
— И няма никой друг, така ли, господин Стоун? — попита той с плътния си благ глас, много по-благ от очите му.
— Доколкото знам, не, господин Саймън — отвърна бившият офицер от разузнаването. — Всички хора, които съм използвал, са на ниско равнище, с достъп до оборудване на високо ниво, но без право да вземат решения. Моля ви, не забравяйте, че трима души бяха убити в самото начало.
— Да, знам.
— Можете ли да направите, каквото каза Конвърс? Можете ли да постигнете „закрит процес“ и да преместите някои планини, които са непосилни за нас?
— Той ли ви го каза?
— Да. Затова се съгласих на всичко това.
— Имал е основание, но трябва да помисля.
— Няма време за мислене. Трябва да действаме, трябва да направим нещо! Времето ни изтича!
— Не се съмнявам, но не можем да си позволим да направим грешки, нали?
— Конвърс каза, че имате достъп до влиятелни хора във Вашингтон. Вярвам, че ще се свържете с тях.
— Но нали току-що ми казахте, че не знаем на кого да вярваме.
— Боже мой!
— Добър и вдъхновен пророк сте — Саймън погледна часовника си, събра документите и стана от стола. — Два и половина през нощта е, а умореното ми тяло стигна до границата на издръжливостта си. Ще ви се обадя по-късно през деня. Не ме търсете вие. Ще се обадя аз.
— Ще се обадите? Пликът от Конвърс е на път. Ще го получа на летище „Кенеди“ с полета от Женева в три без петнайсет следобед. Той държи да го получите веднага. Аз също!
— Ще ходите на летището? — попита адвокатът.
— Да, ще посрещна куриера. Ще бъда тук до четири, най-късно до четири и половина, в зависимост от точността на самолета и, естествено, от трафика.
— Не правете това, господин Стоун. Останете на летището. Искам да получа час по-скоро всичко, което Джоел е подготвил за нас. Както има куриер от Женева, така и вие можете да станете куриер от Ню Йорк.
— Къде отивате? Във Вашингтон?
— Може би да, може би не. Точно сега отивам в къщи да помисля. Освен това се надявам и да поспя, което е съмнително. Дайте ми име, под което да ви чакат на летището.
Джони Реб беше залегнал в малката лодка. Моторът й работеше на празен ход, вълните в мрака плискаха издължения корпус. Носеше черен панталон, черно поло и черна плетена шапка и се беше доближил, колкото смееше, до югозападния бряг на остров Шархьорн. Първата нощ беше забелязал зелените отблясъци на множество шамандури. Светлинките им подскачаха и пресичаха лъчите си над водата, като образуваха пръстен около старата база за подводници. Бяха като невидима стена; ако някой проникнеше през нея, щеше да се вдигне тревога. Трета нощ висеше тук и започваше да се чувства като наказан.
Нещо ставаше! Фокусира инфрачервения си бинокъл върху старите бетонни кейове на базата. Пълна лудост! Пред трийсет и пет метровата моторница, акостирала преди известно време, се беше наредила дълга двойна редица от мъже — четирийсет, шейсет, осемдесет… почти сто, които се приготвяха да се качат на борда. Лудостта се състоеше в облеклото им. Тъмни костюми и вратовръзки. Някои носеха шапки и всички имаха багаж и дипломатически куфарчета. Приличаха на сборище от банкери или дипломати на парад. Или, продължи да разсъждава Ребъл, като премести бинокъла към по-задните редици, на обикновени бизнесмени, управители, на хора, срещани всеки ден, застанали на железопътни перони, излизащи от таксита и пътуващи със самолети. Този обикновен външен вид силно контрастираше с екзотичните, мрачни, тъмни очертания на старата база за подводници и предизвикваше въображението на Джони. Тези мъже можеха да минат незабелязани почти навсякъде, само че не бяха истински. Идваха от Шархьорн — място, което несъмнено представляваше високоусъвършенствано гнездо на многонационалния военен сблъсък, предопределен да изтласка мръсните генерали на ръководните им постове. Обикновени хора, които щяха да отидат там, където им е наредено, неразличаващи се от околните по вид и поведение. Щяха като всички да отварят куфарчетата си по самолети и влакове, да четат фирмени доклади, да пийват, но съвсем малко, и да прелистват по някой евтин роман, за да се разтоварят от напрежението на бизнеса си. Отиваха там, където им беше наредено.