Това е, помисли Ребъл, като свали бинокъла. Това е! Убийците. Джони се обърна и внимателно, пипнешком, завъртя кормилото надясно и сантиметър по сантиметър премести напред дросела. Малката лодка се завъртя във водата и бившият офицер от разузнаването се понесе към убежището си в Куксхавен, като увеличаваше скоростта на всеки петнайсет метра.
След двайсет и пет минути влезе в пристана, метна въжетата около стълбовете, грабна малката си водонепроницаема чанта и с усилие се изкатери на кея. Трябваше да действа бързо, но много предпазливо. Имаше представа за крайбрежието на Куксхавен и мястото, където щеше да пристигне моторницата, защото беше наблюдавал светлините й, когато тръгна от пристанището към острова. Озовал се веднъж в околностите на пристанището, трябваше да определи кея, на който щеше да акостира моторницата, като се ръководеше от посоката след влизането й в залива, и щеше да разполага с броени минути да огледа мястото и да избере подходящо скривалище. Стиснал водонепроницаемата чанта, забърза към прибрежието на кея, зави наляво и претича през сенките към мястото, където прецени, че ще спре моторницата. Мина покрай огромен склад и стигна откритото пространство зад него. Видя пет кея, простиращи се на не повече от седемдесет метра навътре във водата. Беше пристан за малки и средни съдове. На четири от кейовете бяха привързани траулери и стари яхти за разходка, петият беше свободен. Ребъл разбра, че е определен за моторницата, и усети горчив вкус в устата. Тръгна да пресича празното пространство, за да си намери скривалище.
— Halt — stehenbleiben! — избуча гърлена команда и иззад сянката на траулера до третия кей се появи мъжка фигура. — Was machen Sie hier? Wer sind Sie?
Джони Реб знаеше кога да се възползва от възрастта си. Преви рамене и леко издаде глава напред.
— Passen Sie auf diese alte Kasten auf? — запита той и продължи на немски. — Аз съм рибар на една от тия реликви и днес следобед изгубих портфейла си. Престъпление ли е да го потърся?
— Върни се след малко, старче. Не може сега.
— А? Какво? — Ребъл вдигна ръка към ухото, обърна камъка на пръстена на средния си пръст към дланта и натисна едно лостче на халката. — Не чувам като едно време, господин пазач. Какво казахте?
Мъжът пристъпи към него, като първо погледна към водата, откъдето започна да се чува пукотът на мощен двигател.
— Махай се! — изкрещя той почти в ухото на Джони. — Веднага!
— Велики Боже, Ханс, ти ли си!
— Кой?
— Ханс! Толкова се радвам, че те виждам! — Ребъл уви ръка около врата на немеца като подготовка за сърдечна прегръдка, заби камъка на пръстена в плътта му и изстреля иглата.
— Махни си ръцете от мен, смрадливо старче! Не се казвам Ханс и никога не съм те виждал. Махай се оттук или ще пусна… куршум… в… главата ти!
Немецът бръкна в якето, но рухна на земята, преди да я извади.
— Вие, младоците, трябва да се отнасяте с по-голямо уважение към възрастните — промърмори Джони, докато влачеше безжизненото тяло към сянката вляво от траулера на третия кей. — Защото не познавате всички номера. Татенцата ги знаят, но вие, младите копелета — не.
Ребъл се изкатери на борда на траулера и се втурна през палубата към стойката с оръжието. Моторницата се отправяше директно към четвъртия кей. Отвори водонепроницаемата чанта, в която беше пъхнал бинокъла, и започна да разглежда оръдията на труда си. Извади камера, обектив и телескоп „Цайс-Икон“, разработен от съвестните немци през Втората световна война за нощни снимки на инсталации на съюзниците. И досега нямаше по-добър. Завинти го на обектива, закрепи го към камерата и пусна захранването. Кимна доволно — батерията работеше. Беше участвал прекалено дълго в смъртоносната игра, за да допуска детски грешки.
Голямата моторница се плъзна на мястото си като гигантски черен кит убиец. Завързаха въжетата и когато пътниците заслизаха, Джони Реб започна да снима.
— Миличка, обажда се Татяна. Трябва да се свържа с моето момче.
— Хотел „Алгонкин“ в Ню Йорк — заговори спокоен женски глас. — Код две-едно-две, номер осем-четири-нула-шест-осем-нула-нула. Търсете Питър Маркъс.