— Ловък кучи син, нали? — заяви Джони Реб. — Извинете ме за грубия език, госпожо.
— Чувала съм го вече, Ребъл. Ан е на телефона.
— Дявол да го вземе, малка госпожо, защо не ми каза? Как си, сладко дете?
— Добре се справям с оглупяването си, Джони. Нали знаеш, че съм вън от играта? Просто правя услуга на стар приятел.
— Мога ли да помоля за честта да ти се обадя някой ден, ако се измъкнем от тази каша?
— Не знам каква е кашата, Реб, но знам, че имаш телефона ми.
— Мило момиче, ти ме окриляш!
— Вече остаряхме, Джони, но явно не можеш да го проумееш.
— Никога няма да го проумея, никога.
— Бъди жив, Реб. Прекалено готин си да те загубим.
Телефонистката на хотел „Алгонкин“ беше категорична.
— Съжалявам, господине, но господин Маркъс не е в стаята си и не отговаря на обажданията.
— Ще звънна пак — рече Ребъл.
— Съжалявам, господине. От стаята на господин Маркъс не отговаря никой.
— Май говорихме преди няколко часа, господине. Стаята на господин Маркъс още не отговаря, тъй че си позволих да проверя на рецепцията. Не е напуснал хотела и не е оставил номер, на който да бъде търсен. Защо не оставите съобщение?
— Ще оставя. Запишете го дословно, моля. „Не мърдай, докато не се свържа с теб. Или ме потърси ти. Наложително. Подпис Н. Татяна.“
— Н. ли, господине?
— Като нула, госпожице — Джони Реб затвори телефона в апартамента си в Куксхавен. В устата му преобладаваше киселият вкус.
Ерих Лайфхелм забавляваше гостите си на своята любима маса в ресторант „Амбасадор“, на осемнайсетия етаж на хотел „Щайгенбергер“ в Бон.
— Тази гледка никога няма да ми омръзне — обърна се бившият фелдмаршал към тримата мъже на масата и посочи огромния прозорец до себе си. — Исках да я видите и вие, преди да се върнете в Буенос Айрес, за който не мога да не спомена, че е един от най-красивите градове в света.
Метр д’отелът почтително се намеси, като се наведе и тихо заговори на Лайфхелм.
— Хер генерал, викат ви на телефона.
— Помощникът ми се храни на петдесет и пета маса — непринудено рече Лайфхелм, въпреки че пулсът му изведнъж се ускори. Може би имаше вест за свещеника в Страсбург. — Сигурен съм, че може да проведе разговора.
— Господинът на телефона подчерта, че настоява да говори лично с вас. Каза, че се обажда от Калифорния.
— Разбирам. Много добре — Лайфхелм стана от стола и се извини на гостите си. — Няма спасение от прищевките на търговията, нали? Извинете ме, ще се забавя само една-две минути. Моля, донесете още вино.
Метр д’отелът кимна и добави:
— Прехвърлих разговора ви в моя кабинет, хер генерал. Той е във фоайето.
— Много мило. Благодаря.
Ерих Лайфхелм леко кимна с глава, когато мина край маса 55 близо до входа. Единственият мъж, който се хранеше там, прие също с кимване факта, че не е нужен. От гледна точка на дългите години, прекарани в изграждане на военни и политически тактики и стратегии, това поклащане на главата щеше да се окаже една от най-тежките грешки на фелдмаршала.
Във фоайето имаше двама мъже, единият си гледаше часовника, а другият тревожно се озърташе. Ако се съдеше по скъпите им дрехи, принадлежаха към редовната клиентела на „Амбасадор“ и очевидно чакаха закъсняващи гости за обяд.
Извън стъклената врата на коридора стоеше трети човек. Беше облечен в униформата на хотела и наблюдаваше двамата мъже във фоайето.
Лайфхелм поблагодари на метр д’отела, когато той му отвори вратата към скромния си кабинет. Ресторантският служител затвори след него и се върна в залата. Двамата мъже във фоайето като един се втурнаха вътре след стария воин, който тъкмо вдигаше слушалката.
— Was geht hier vor? Wer ist!…
Единият се хвърли през писалището и сграбчи главата на Лайфхелм, като затисна устата му с извънредно силни ръце. Другият измъкна от джоба си спринцовка и свали пластмасовия предпазител. Грубо дръпна сакото на генерала и отвори яката на ризата му. Заби иглата в основата на гърлото му, впръсна течността, изтегли спринцовката и веднага започна да масажира мястото. Закопча яката и оправи реверите на сакото.
— Ще може да се движи още пет минути — заяви лекарят на немски. — Но няма да може да говори или разсъждава. Двигателният му контрол е чисто механичен и трябва да бъде воден.
— А след пет минути? — попита другият.
— Ще падне на земята и вероятно ще повърне.
— Мила картинка. Бързо! За Бога, поеми го и го води! Аз ще проверя отвън и ако всичко е наред, ще почукам еднократно.