— Глупости! — изплю думата генералът. — Да не си въобразявате, че оръжието ви ме плаши?
— Не, то е за самозащита срещу вас, срещу последния жест на храбър и известен воин. Прекалено добре ви познавам, за да си въобразя, че заплахата може да ви смути. Но разполагам с друг начин за убеждение, към който смятам да прибягна благодарение на сегашното ви поведение — бившият старши сержант извади от джоба си друго оръжие със странна форма. — Тук няма куршуми. Вместо тях има шипове, съдържащи химикал, който ускорява пулса до пръсване на сърцето. Смятах да ви заплаша, че ще използвам снимката след смъртта ви, за да покажа на света как великият генерал позорно е пукнал по време на това, с което се е справял най-добре. Но сега ми хрумна нещо друго. Ъгълът, под който направихме снимката, е подходящ за нанасяне на известни корекции. Естествено, няма да променяме позата и изражението на лицето ви, но ще сменим пола на партньорката ви. Ще я превърнем в малко момче. Навремето се носеха подобни слухове за сексуалните ви предпочитания, след което набързо се оженихте по причини, които никой не узна. Това ли е тайната, която Великата машина съхранява цял живот? Тази ли беше заплахата, която незаменимият Дьо Гол размахваше над главата на популярния, но прекалено амбициозен и непокорен полковник? Можел е да направи обществено достояние факта, че апетитите на този претендент, на този евентуален негов наследник, са били толкова големи, че са включвали всичко, на което може да сложи ръка, без значение на пола? Малки момченца, когато наблизо не е имало жени. Корумпирани млади лейтенанти и капитани шушукаха за изнасилвания, естествено наречени разпити, в квартирата ви…
— Достатъчно! — ревна Бертолдие и скочи от дивана. — По-нататъшният разговор е безпредметен. Независимо от абсурдността на обвиненията ви, няма да допусна името ми да бъде окаляно! Дайте ми този филм!
— Божичко, значи е вярно — възкликна бившият сержант. — До последната дума.
— Филмът! — изкрещя генералът. — Дайте ми го!
— Ще го получите — увери го Льофевр. — В самолета.
Хаим Яков Абрамс излезе с наведена глава от синагогата „Бен Йехуда“ в Тел Авив. Скръбните тълпи отвън му сториха път и образуваха две редици от предани последователи. Мъже и жени открито ридаеха за ужасните страдания, които бе принуден да понесе от ръцете на жена си великият човек, патриотът войник на Израел.
— Самоубийство — приглушено повтаряха те. — Няма да има погребение — шушукаха помежду си, за да не ги чуе Хаим.
Равините бяха непреклонни, греховете на тази жена падаха върху сина на сабрите, това яростно дете Авраамово, този библейски воин, който обичаше еднакво ревностно земята им и Талмуда. На жената бе отказано погребение в осветена земя, тя щеше да остане извън райските порти, душата й щеше да изпита гнева на Всемогъщия и болката от този факт оставаше като непоносимо бреме върху плещите на живия съпруг.
Говореше се, че го е направила от отмъстителност и болен разсъдък. Тя имаше дъщерите си. Синът бе на бащата, винаги на бащата, и бе загинал на бащиното бойно поле. Кой би ридал повече, кой би могъл да ридае повече или да се терзае повече от бащата? И сега тази нова агония при мисълта, че жената, на която бе посветил живота си, най-гнусно е нарушила Талмуда Господен. Какъв срам, какъв позор! О, Хаим, братко наш, наш баща, син и вожд, ние плачем с теб. За теб! Само кажи какво да направим — и ще го направим! Ти си нашият Цар! Посочи ни пътя и ще те последваме, Царю наш!
— Мъртва, тя направи за него повече, отколкото би могла като жива — отбеляза мъж в покрайнините на тълпата, но не част от нея.
— Какво смяташ, че е станало? — запита го приятелят му.
— Злополука. Или нещо много по-лошо. Тя идваше често в нашия храм и мога да кажа едно — никога не би помислила за самоубийство… Трябва да не го изпускаме от очи, защото тези глупаци и хиляди подобни на тях са готови да го коронясат за император и да го следват до пълно изтребление.
Военна лека кола със синьо-бели знамена от двете страни на капака си запробива път нагоре по улицата към тротоара пред синагогата. Абрамс, обгърнат в скръбта си като в тежка мантия, която само неговата изключителна сила можеше да понесе, не спираше да прекланя глава пред тълпите, очите му се отваряха и затваряха, ръцете му се протягаха да докосват и да бъдат докосвани. Младият войник до него каза:
— Колата ви, генерале.
— Благодаря, синко — отвърна легендата на Израел, качи се в колата и се отпусна на седалката със затворени от скръб очи. Разплакани лица се притискаха към стъклата. Вратата се затвори и когато заговори, без да отваря очи, в пресипналия му глас имаше всичко друго освен скръб.