— Махнете ме оттук! Закарайте ме в извънградската ми къща. Ще пийнем по едно уиски и ще забравим за тези отрепки. Свещени равински копелета! И имат дързостта да ме поучават! През следващата война ще мобилизирам и равините и ще сложа тия говнени талмудисти на първа линия! Да видя как ще поучават, когато шрапнелите се забият в гъзовете им!
Никой не продума, докато колата не набра скорост и не излезе от тълпата. Секунди по-късно Хаим отвори очи и се намести по-удобно. Тогава бавно погледна войниците от двете си страни, сякаш усети втренчените им погледи.
— Кои сте вие? — изрева той. — Вие не сте моите хора, не сте моите помощници.
— Те ще се събудят след около час — обади се мъжът на предната седалка до шофьора. Обърна се към Абрамс. — Добър ден, генерале.
— Вие!
— Да, това съм аз, Хаим. Твоите горили не можаха да ме спрат да свидетелствам пред ливанския съд и нищо на света не би ми попречило да направя това, което правя днес. Разказвах ти за кланетата на жени, деца и треперещи старци, за това как са се молили за живота си и те гледах как се смееш. И ти се наричаш евреин? Дори не можеш да разбереш какво ти говоря. Ти си просто един изпълнен с омраза човек, едно лайно, Абрамс. Но след няколко дни ще бъдеш върнат в Тел Авив.
Самолетите кацаха един след друг, турбовитловите машини от Бон и Париж бяха летели ниско, а този от Израел бързо се приземи на частно летище в Сен Жерве. Всеки самолет, който спираше на края на пистата, биваше чакан от затворена тъмносиня кола, която откарваше „госта“ и придружителите му до високоалпийски замък на двайсет и пет километра в планината. Беше нает за две седмици от фирма за недвижими имоти в Шамони.
Пристиганията бяха внимателно подредени по часове така, че никой от пристигащите да не разбере за другите. Самолетите от Бон и Париж се приземиха съответно в 4,30 и 5,45, а този от Средиземноморието с около три часа по-късно — в 8,27. На всеки от смаяните си гости Джоел Конвърс казваше едно и също: „Тъй като се възползвах от гостоприемството ви в Бон, сега ви предлагам моето. Ще бъдете настанен по-добре, отколкото бях аз, но пък храната няма да е наполовина толкова добра. Но едно нещо знам със сигурност — вашето заминаване няма да е толкова драматично, колкото беше моето.“
Но не и престоят ви, мислеше Конвърс, докато говореше на всеки от тях. Не и престоят ви. Това беше част от плана.
38
Първата светлина озари тъмното небе над дърветата в Сентръл Парк. Нейтън Саймън седеше в кабинета си и наблюдаваше раждането на новия ден от голямото меко кожено кресло, обърнато към големия прозорец. Наричаше го място за мислене. Напоследък обаче го използваше по-често за дрямка. Но тази нощ не можа да мигне. Главата му гореше, налагаше се да обмисля и преобмисля варианти, да простира границите на въображението си до опасностите, съдържащи се във всеки от тях. Изборът на погрешен вариант означаваше да вдигне тревога, която щеше да принуди генералите да минат към незабавни действия, а веднъж започнали, събитията бързо щяха да излязат вън от контрол, по-точно контролът навсякъде щеше да е в ръцете на генералите. Разбира се, те можеха и без това да решат да започнат кръвопролитията след броени часове, но Нейтън смяташе, че тази вероятност не е голяма, те не бяха глупаци. Всеки хаос има своето видимо начало, първични размирици, които трябва да обосноват следващото ги насилие. Най-малкото трябваше да се създаде някакво объркване, докато играчите заемат незабавно местата си. Концепцията за военен контрол над правителствата беше изтъркана идея от времето на фараоните. Недоволството поражда насилие, а насилието води до преврат, независимо дали става дума за революция, възпламенена от стотици хиляди потискани руснаци, или за задушаващата несправедливост на Версайския договор.
В това се криеше слабостта на генералската стратегия: преди да избухне насилието, трябваше да има силно брожение. То изискваше тълпи от недоволни хора, обикновени хора, които да бъдат доведени до изстъпления, но за да се случи това, най-напред трябваше да излязат тълпите. И сега народното недоволство щеше да е признакът, преизподнята, но къде? Кога? И какво можеше да направи той, какви действия имаше възможност да предприеме, без да бъде забелязан от информаторите на Делавейн? Беше работодател и приятел на Джоел Конвърс, „убиеца психопат“, създаден от генералите. Трябваше да допусне, че е под наблюдение и че най-дребният му публичен акт е преценяван и ако изглежда подозрителен, с него е свършено. Животът му не беше важен. В известен смисъл се намираше в капан, както вече му се беше случвало — на него и на много други — на плажовете на Анцио по време на Втората световна война. Бяха осъзнали, че дюните им дават известна сигурност и че ако се покажат, ще се изправят срещу картечен огън. Но знаеха също, че ако останат там, няма да постигнат нищо.