Демонстрациите трябваше да започнат след три дни.
Питър Стоун вървеше по широката пътека към езерото зад Г-образната къща някъде в Долен Ню Хемпшър. Не знаеше къде точно, знаеше само, че е на двайсет минути път от летището. Започваше да се здрачава, настъпваше краят на един ден, пълен с изненади, но очевидно не и краят на изненадите. Преди десет часа се беше обадил на швейцарските авиолинии от стаята си в „Алгонкин“ да разбере дали полетът от Женева е навреме. Казаха му, че ще кацне трийсет и четири минути по-рано и като се вземат предвид формалностите след приземяването, пътниците ще излязат с половин час по-рано. Това беше първата и най-несъществена изненада. Но втората не беше такава. Пристигна на летище „Кенеди“ малко преди два часа и след няколко минути чу повикване по високоговорителя за „господин Лакланд“ — името, което беше дал на Нейтън Саймън.
— Качете се на самолета до Манчестър в щата Ню Хемпшър — нареди му адвокатът. — Имате резервация за самолета в три и петнайсет на името Лакланд. Ще успеете ли?
— Няма проблеми. Полетът от Женева е подранил. От „Ла Гуардия“ ли излита?
— Да. В Манчестър ще ви посрещне червенокос мъж. Дал съм му вашето описание. Ще се видим към пет и половина.
Манчестър, Ню Хемпшър? Стоун беше толкова сигурен, че Саймън ще му каже да лети за Вашингтон, че дори не беше взел четка за зъби.
Изненада номер три се оказа куриерът от Женева. Висока, слаба, глътнала бастун англичанка с лице от безцветен гранит и най-необщителния поглед, който беше виждал извън площад „Дзержински“. Срещнаха се според уговорката във фоайето на швейцарските авиолинии „Суисеър“. Носеше в лявата си ръка списание „Икономист“. След като разгледа обратната страна на картата му от ЦРУ с изтекъл срок, тя му връчи куфарчето и с висок фалцет направи следното изявление: „Не харесвам Ню Йорк, никога не съм го харесвала. Не обичам и да летя, но всички бяха толкова мили. Уредиха ми връщане със следващия самолет в Женева. Липсват ми моите планини. Те имат нужда от мен и аз се старая да им се отдам изцяло.“
След това неразбираемо изявление се усмихна бегло и с леко несигурна походка тръгна към ескалатора. Едва тогава Стоун започна да разбира. Очите на жената не издаваха състоянието й, но личността й като цяло — да. Беше пияна, дори мъртвопияна, явно преодоляваше страха си от летенето с помощта на течен окуражител. Странен куриер е избрал Конвърс, помисли Стоун, но моментално промени мнението си. Кой би изглеждал по-малко подозрителен?
Четвъртата изненада го сполетя на летището в Манчестър. Темпераментен червенокос мъж на средна възраст го посрещна като отдавна невиждан събрат от университетски клуб на Средния запад в края на трийсетте години, когато връзките между членовете са се смятали за по-дълбоки от кръвните. Беше толкова възторжен, че Стоун се притесни тази демонстрация на дружба да не привлече вниманието към тях. Но щом влязоха в колата на паркинга, червенокосият внезапно го блъсна във вратата и притисна дулото на пистолет към врата му, докато с другата ръка претърси дрехите му за оръжие.
— По дяволите, не бих поел риска да мина през детектора за метални предмети с оръжие! — запротестира бившият агент на ЦРУ.
— Искам да съм сигурен. Имал съм си работа с много задници, да не мислиш, че си по-различен? Бях федерален.
— Което обяснява много неща — искрено отбеляза Стоун.
— Ти ще караш.
— Това заповед ли е?
— Заповед. Балъците винаги карат колите — отвърна червенокосият.
Изненада номер пет дойде в колата, докато Стоун вземаше завоите под командата на червенокосия, който небрежно пъхна оръжието в кобура под якето си.
— Извинявай, че те направих на маймуна — рече той с малко по-дружелюбен глас от онзи на паркинга, но далече от фалшивия възторг на летището. — Трябваше да бъда внимателен, да те ядосам, да видя как се държиш, знаеш какво имам предвид. И никога не съм бил федерален, мразех ония пуяци. Винаги ти натриват в носа, че са по-добри от теб, само защото идват от Вашингтон. Бях ченге в Кливланд, казвам се Гари Фрейзиър. А ти?
— Бил съм на по-мек стол. Къде отиваме?