— Съжалявам. Ако той иска да знаеш, ще ти каже сам.
Шестата изненада очакваше Стоун, когато докара колата през високите хълмове на Ню Хемпшър до изолирана Г-образна къща от дърво и стъкло, заобиколена от гора. Двата й етажа гледаха във всички посоки към гората и езерото. Нейтън Саймън чакаше на каменните стъпала пред входа.
— Донесе ли го? — запита той.
— Ето — Стоун му подаде куфарчето през отворения прозорец. — Къде сме? С кого имаш среща?
— Това е нерегистрирана частна резиденция. Ако всичко е наред, ще те извикаме. При пристана за лодки на езерото има къща за гости. Защо не се освежиш след пътуването? Шофьорът ще ти покаже пътя. Ако ни потрябваш за нещо, ще ти се обадим по телефона. Номерът е различен от този в къщата, тъй че спокойно можеш да се обадиш.
И сега Питър Стоун вървеше по широката пътека към пристана за лодки на езерото и чувстваше, че го следят зорки очи. Изненада номер шест: не знаеше къде се намира и Саймън възнамеряваше да му каже само ако „всичко е наред“, каквото и да значеше това.
Къщата за гости се оказа бунгало с три стаи и врата към пристана, на който беше закотвена малка моторница и някакъв катамаран. Стоун се опита да намери някоя сламка, чрез която да открие името на собственика, но не успя. Дори имената на лодките бяха неутрални, но не без чувство за хумор. Кроткият унил катамаран се наричаше „Ястреб“, а агресивната на вид моторница — „Гълъбица“.
Бившият дълбоко засекретен офицер от разузнаването седеше на верандата и гледаше спокойната вода на езерото и притъмняващите хълмове на Ню Хемпшър. Всичко излъчваше покой. Дори писъците на гмурците сякаш подчертаваха вечното спокойствие на това особено място. Усети киселини в стомаха и си припомни думите, които Джони Реб обичаше да повтаря по време на акция. „Вярвай на стомаха си, братко, вярвай на жлъчката си. Те никога не лъжат.“ Попита се какво ли прави Ребъл, какво ли беше научил.
Телефонът в бунгалото иззвъня, придружен от пронизващ тъпанчетата и нервите звънец на верандата. Стоун подскочи като ударен от ток, блъсна вратата и се затича през стаята към телефона.
— Моля те, ела в къщата — рече Нейтън Саймън и добави: — Ако си бил на верандата, извинявай, че не те предупредих за звънеца.
— Приемам извинението, бях точно там.
— Той е за гости, които може да са с лодките по езерото.
— Идвам веднага.
Стоун се изкачи по пътеката и видя Саймън, застанал до врата с мрежа против комари, която вероятно беше страничен вход. Отправи се към него, готов за изненада номер седем.
Съдията от Върховния съд, Негово превъзходителство Андрю Уелфлийт седеше зад голямо писалище в библиотеката. Рядката му чорлава побеляла коса падаше на кичури над високото чело. Пред него лежеше дебелата декларация на Конвърс, а лампион вляво хвърляше светлина върху страниците. Мина известно време, преди да вдигне очи и да свали очилата си. Погледът му беше суров и неодобрителен, подхождаше на прякора, получен преди двайсет години, когато го избраха във Върховния съд. „Сприхавия Анди“. Така го наричаха чиновниците, но никой не оспорваше респектиращата му интелигентност, справедливостта му и привързаността му към закона. В общи линии изненада номер седем можеше да мине и за шок.
— Прочетохте ли това? — попита Уелфлийт, без да му протегне ръка или да му предложи стол.
— Да, господине — отвърна Стоун. — В самолета. Съдържа всичко, което ми каза по телефона, но, разбира се, много по-подробно. Декларацията на французина Прюдом се явява като неочаквана подкрепа. Описва как действат те, как са способни да действат.
— И какво, по дяволите, си въобразихте, че можете да направите с всичко това? — възрастният съдия махна с ръка към писалището, по което бяха разпръснати другите декларации. — Да се молите на съдилищата тук и в Европа да бъдат така любезни да издадат решение, с което да ограничат действията на всички военни над определен чин поради нищожната вероятност да са част от този заговор?
— Аз не съм адвокат, господине, и никога не съм мислил, че това може да се реши чрез съд. Но бях уверен, че думите на Конвърс заедно с това, което знаем ние, ще бъдат достатъчни да получим достъп до хора от висшите ешелони на властта, които биха могли да направят нещо. Очевидно Конвърс се е надявал на същото, защото искаше да се свърже с господин Саймън и, простете, Ваше превъзходителство, но вие сте стигнал точно до тази страница.
— Това не е достатъчно — заяви съдията от Върховния съд. — И можем да пратим съдилищата по дяволите, няма защо да го казвам на вас, господин бивш разузнавач. Имате нужда от имена, от много повече имена, а не само от петима генерали, трима от които са в запаса, а тъй нареченият вдъхновител преди няколко месеца претърпя тежка операция, след която остана без крака.