— Ще започнат последните нападения — тихо продума Стоун. — Добре подбрани покушения.
— Хаос — съгласи се Саймън. — Ръководителите по света са убити едновременно, падналите мантии на властта са опасни, прекалено много хора протестират, бият се помежду си, обвиняват се взаимно за случилото се. Пълен хаос.
— Шархьорн! — каза бившият офицер от разузнаването. — Вече нямаме друг избор. Трябва да проникнем там! Мога ли да използвам телефона ви, Ваше превъзходителство? — без да изчака отговора, Стоун отиде до писалището на Уелфлийт, извади портфейл и измъкна от него листчето с телефона в Куксхавен, Германия. Обърна телефона към себе си под неприязнения поглед на съдията от Върховния съд, вдигна слушалката и набра. Прещракванията на презокеанската връзка бяха непоносимо многобройни. Накрая чу сигнала.
— Ребъл?
Експлозията от думи в другия край на света се чу дори от Саймън и Уелфлийт. Стоун го прекъсна:
— Стига, Джони! Не съм припарвал до хотела часове наред и нямам време за това!… Какво си направил? — човекът от ЦРУ слушаше, без да диша, очите му се разшириха. Покри слушалката с ръка и се обърна към Нейтън Саймън. — Божичко, направихме пробив! — прошепна той. — Снимки. Инфрачервени, направени миналата нощ и проявени тази сутрин, всички са станали. Деветдесет и седем души от Шархьорн слизат от моторница и тръгват към летища и гари. Той смята, че това са убийците.
— Накарай го да занесе снимките в Брюксел и да ги изпрати във Вашингтон с най-бързия военен транспорт, който можеш да намериш! — нареди достопочтеният съдия от Върховния съд.
39
— Абсурд! — изкрещя генерал Жак-Луи Бертолдие от тапицирания с брокат стол в просторния кабинет в алпийския замък. — Не вярвам на нито една ваша дума!
— Както виждам, имате слабост към тази дума — заяви Конвърс, застанал до отворения готически прозорец в другия край на стаята. Зад него се виждаха планински пасища. Беше облечен с тъмен костюм, бяла риза и връзка, всички купени в Шамони. — Имам предвид „абсурд“ — продължи той. — Май я използвахте поне два пъти по време на разговора ни в Париж. Изглежда, щом чуете нещо, което не ви харесва, веднага го обявявате за абсурд. Човекът, който ви съобщава неудобната вест, също минава в тази категория. Така ли гледате на неудобните хора?
— Разбира се, че не! Така се отнасям към лъжците — легендата на Франция започна да се изправя. — И не виждам причина…
— Не мърдайте от стола — заповяда Джоел, — ако не искате само трупът ви да се върне в Париж — добави просто и без враждебност. — Казах ви, че искам само да проведа разговор с вас. Няма да е дълъг, а след това сте свободен да си вървите. Това е по-хуманно отношение, отколкото всички вие показахте към мен.
— Вие не бяхте незаменим. Извинете, че съм толкова прям, но такава е истината.
— Ако съм бил толкова незначителен, защо просто не ме убихте? Защо беше тази сложна постановка, всички усилия да ме изкарате убиец, търсен из цяла Европа?
— Евреинът ни даде тази идея.
— Евреинът? Хаим Абрамс?
— Вече няма значение — отсече Бертолдие. — Нашият човек в Мосад, между другото, блестящ аналитик, ни обясни, че няма да можем да разберем кой ви праща, ако вие самият не знаете, и затова трябва да ви натикаме в „забранена територия“, така се изрази. А това не беше абсурд. Никой не се появи да ви защити. Бяхте… и дори още сте прокажен.
— Защо вече няма значение това, че ми казахте всичко, което вече знам?
— Защото загубихте, мосю Конвърс.
— Нима?
— Да, и ако имате нелепото намерение да ме упоите, както направихме ние с вас, разрешете ми да ви спестя неудобствата от тази процедура. Нямам никаква информация. И никой няма. Съществува само робот, който вече е задействан да издава команди.
— На други роботи?
— Разбира се, че не. Хората, които ще извършат това, за което са обучени, вярват в каузата. Нямам представа кои са те.
— Става дума за убийствата, нали? Те са убийците.
— Всяка война се свежда до убийства, млади човече. И няма защо да се заблуждавате. Това е война. Светът е уморен. Ние можем да го сложим в ред. Ще видите, че никой няма да ни се противопостави. Ние сме не само нужни, ние сме желани.
— „Натрупване, бързо ускоряване“, това бяха думите, нали?
— Евреинът се държа необмислено. Много говори.