— Не и когато го предупредя, че ако умра, ще бъдат публикувани неколкостотин документа, описващи всяко заседание, на което е присъствал, всяко решение, което сме взели. Всичко е отразено с най-малките подробности, уверявам ви.
— Замислил сте това от самото начало?
— От самото начало.
— Грубо играете.
— Аз съм сабра. Играя за победа, без нея щяхме да сме изклани преди десетилетия.
— Между тези документи има ли списък на всички участници в „Аквитания“?
— Не. Никога не съм целел да подкопая движението. Наречете го както искате, но аз твърдо вярвам в концепцията му. Трябва да има обединен международен военнопромишлен комплекс. Без него светът няма да оцелее.
— Но не може да няма такъв списък.
— Има го в един компютър, но трябва да се въведе верен код.
— Вие можете ли да го направите?
— Сам — не.
— А Делавейн?
— Нали го познавате — кимна израелецът. — Какво ви интересува?
И отново Джоел едва сдържа учудването си. Компютърните кодове за главния списък на „Аквитания“ бяха у Делавейн. Поне ключовите им символи. Останалото беше в ръцете на четиримата ръководители отвъд Атлантика. Конвърс сви рамене.
— Досега не го бяхте споменал. Говорихте за Бертолдие, за елиминирането на Лайфхелм и за безсилието на Ван Хедмер, който все пак можел да предоставя суровини…
— Казах „злато“ — поправи го Абрамс.
— Бертолдие каза „суровини“. А Джордж Маркъс Делавейн?
— С Маркъс е свършено — категорично отряза израелецът. — Глезехме го, всички го глезехме, защото той роди концепцията и дърпаше конците в Съединените щати. Имаме оборудване и материали в цяла Европа, да не говорим за контрабандата, която докарвахме, за да отваряме работа на метежниците.
— „Да отваряте работа“ значи да им дадете възможност да убиват, така ли?
— Всичко се свежда до убийствата. Въпреки твърденията на скудоумни философи целта оправдава средствата. Питайте човек, преследван от убийци, дали е готов да скочи в човешки изпражнения и да се зарови в тях.
— Питал съм — отвърна Конвърс. — Аз съм този човек, забравихте ли? Нещо друго за Делавейн?
— Той е луд. Чувал ли сте някога гласа му? Говори като човек, чиито тестикули са в менгеме. Знаете ли, отрязаха краката му, ампутираха ги преди няколко месеца поради диабет. Великият генерал падна жертва на излишъка от захар! Опитва се да го запази в тайна. Не приема никого. Работи в къщи, където прислугата се появява само когато е скрит в затъмнената си спалня. Колко ли му се ще да беше пострадал от шрапнел или щик. Но не. Надви го захарта. Положението му непрекъснато се влошава, станал е пенещ се глупак, но дори глупаците понякога имат пристъпи на гениалност. И той имаше един.
— Какъв?
— Оставили сме при него наш човек, адютант с чин полковник. Когато започне всичко, когато издадем заповедите си, полковникът ще изпълни инструкцията ни. Маркъс ще бъде убит за благото на собствената си концепция.
Беше ред на Джоел да стане от стола. Отиде пак до готическия прозорец в другия край на стаята и подложи лице на прохладния планински ветрец.
— Разпитът свърши, генерале — рече той.
— Какво? — изрева генералът. — Нали поискахте да запазя живота ви. Аз пък искам гаранции!
— Свърши — повтори Конвърс, когато вратата се отвори и влезе капитан от израелската армия с насочено към Хаим Абрамс оръжие.
— Нямам какво да говоря с вас, хер Конвърс — рече Ерих Лайфхелм, застанал на вратата на кабинета. Лекарят от Бон току-що бе напуснал стаята. — Затворникът е във ваша власт. Екзекутирайте го. В продължение на много години очаквам този момент. Истината е, че се уморих от толкова чакане.
— Да не намеквате, че искате да умрете? — попита Джоел, застанал до масата с пистолета.
— Никой не иска да умре, най-малко войник в тишината на непозната стая. Барабаните и резките команди на взвода за разстрел са за предпочитане, в тях се крие някакъв смисъл. Но съм виждал прекалено много смърт, за да изпадна в истерия. Вдигнете пистолета и свършвайте. На ваше място бих постъпил точно така.
Конвърс проучваше внимателно лицето на немеца, чиито странни очи бяха равнодушни и изразяваха единствено презрение.
— Вие май вярвате в това, което говорите? — попита той с недоумение.
— Да издам ли сам заповедта за разстрела? Преди години гледах някакъв кинопреглед. Един тъмнокож го направи пред опръскана с кръв стена в Куба. Винаги съм се възхищавал от този войник. — Лайфхелм тъжно изкрещя: — Achtung! Soldaten! Prasentiert das Gewehr!
— За Бога, защо да не поговорим като нормални хора? — кресна Джоел, за да надвие фанатичния глас.
— Защото нямам какво да кажа. Говорят действията, говори животът ми! Какво има, хер Конвърс? Нямате нерви за една екзекуция? Не можете сам да издадете заповедта? Съвестта на едно дребно, невзрачно човече няма да му позволи да убие? Ставате смешен!