— Комуникационният център не е ли на Шархьорн? — попита, без да набляга Джоел.
— Те ли ви казаха?
— Споменаха името. Списъкът с всички участници в „Аквитания“ е там, нали?
— И това ли споменаха?
— Не че има значение. Вече не ме интересува. Не забравяйте, аз съм изоставен. Сигурно вие сте се сетил и за компютъра, никой друг не би могъл.
— Забележително постижение — призна Лайфхелм с озарено от смирение восъчно лице. — Презастраховал съм се дори за случай на катастрофа или смърт. Кодът е от шестнайсет букви. Всеки от нас знае по четири в различни комбинации, а дванайсет са у безкракия маниак. Той смята, че никой не може да активира кода без основния му комплект, но предварително кодирана комбинация от две двойни поредици ще свърши работа.
— Забележително — рече Конвърс. — Другите знаят ли?
— Само довереният ми френски другар — отвърна хладно немецът. — Принцът на предателите Бертолдие. Но, естествено, никога не съм му давал точната комбинация, а неточна ще изтрие всичко.
— Това е мислене на победител — одобрително кимна Джоел и разтревожено се намръщи. — Но все пак какво ще стане, ако някой нападне центъра?
— Ще експлодира в пламъци като бункера на Хитлер. Навсякъде има експлозиви.
— Разбирам.
— Но тъй като говорите за победители, а те са и пророци — продължи Лайфхелм и се наведе напред в стола с разширени от възбуда очи, — разрешете ми да ви кажа още някои неща за остров Шархьорн. Преди време, през 1945 година, възроден от пепелищата на поражението, той трябваше да стане място на най-невероятното творение, създадено от истински вярващите. Наричаше се операция „Sonnenkinder“, деца на слънцето, деца, подбрани по биологичен признак и изпращани по цял свят на хора, които ги очакваха, готови да ги ръководят в живота, докато постигнат власт и богатство. Когато пораснеха, децата на слънцето щяха да имат еднаква мисия в цял свят. Въздигането на Четвъртия райх! Виждате колко е символичен изборът на Шархьорн. От вътрешния кръг на „Аквитания“ ще се роди новият ред! Благодарение на нас!
— Стига — прекъсна го Конвърс, стана от стола и се отдалечи от Ерих Лайфхелм. — Разпитът приключи.
— Какво?
— Чухте ме добре. Махайте се. Призлява ми от вас.
Вратата се отвори и влезе младият лекар от Бон, вперил очи в лицето на бившия фелдмаршал.
— Съблечи го — заповяда Конвърс. — Претърси го.
Джоел влезе в слабо осветената стая, където Валери и Прюдом седяха от двете страни на мъж зад видеокамера, монтирана на триножник. Масивният й обектив беше вмъкнат в стената, а на около три метра имаше телевизионен монитор, на който се виждаше празният кабинет с тапицирания с брокат стол в центъра на екрана.
— Всичко в ред ли е? — попита той.
— Добре стана — отвърна Валери. — Операторът не разбра нито дума, но твърди, че осветлението било изключително. Може да направи толкова копия, колкото искаш, всяко копие ще отнеме трийсет и пет минути.
— Десет плюс оригинала ще бъдат достатъчни — реши Конвърс и погледна часовника си, а после Прюдом. Валери заговори тихо на френски с оператора. — Ще успееш да вземеш оригинала и да хванеш полета за Вашингтон в пет часа.
— С най-голяма готовност, приятелю. Надявам се едно от копията да е предназначено за Париж.
— И за всеки друг държавен глава заедно с декларациите ни. Ще донесеш ли на връщане показанията, които е взел Саймън в Ню Йорк?
— Отивам да се приготвя — рече Прюдом. — Най-добре името ми да не фигурира в списъците на пътниците — обърна се и излезе от стаята, следван от оператора, който тръгна по коридора към апаратурата си за презаписване.
Валери се приближи към Джоел, взе лицето му в ръце и леко го целуна по устните.
— На няколко пъти се изприщих, докато беше там. Не смятах, че ще успееш.
— Аз също.
— Но успя. Представлението беше страхотно. Гордея се с теб, мили.
— Типични адвокатски хватки. Вкарах ги в най-лошия възможен капан. Както би се изразил един мой стар, чудат, но много умен професор по право, това бяха признания, изтръгнати на базата на неистинни изявления, като самите признания оформят основата на следващия капан.