Билейми! Човекът, чието лице не се появяваше в нито една публикация. Филмите веднага се унищожаваха от помощниците му, дори ако беше на заден план в снимката. Най-охраняваният оперативен офицер в Англия, с достъп до тайни, подбирани за засекретяване в десетки апарати, разработени от най-добрите умове на МИ-6. Възможно ли беше? Дерек Билейми, тихият добродушен играч на шах, приятелят, който винаги черпеше с хубаво уиски и изслушваше с внимание американския си колега, който изживяваше все по-силни съмнения относно призванието си. Истински добър приятел, защото притежаваше мъдростта и смелостта да предупреди колегата си, че пие твърде много и трябва да се оттегли и че ако парите са проблем, би могъл да му уреди консултантски договор със собствената си организация.
Стоун стигна до врата, отбелязана единствено с номер 14. Влезе в малката стая и се запъти към телефона на писалището. Не седна, беше прекалено неспокоен. Вдигна слушалката и се свърза с телефонистката на Белия дом. Извади от джоба си листчето с номера на Конвърс някъде във Франция. Продиктува го на телефонистката и добави просто:
— Не бива да се подслушва. Говоря от „Стратегически сектор“, стая 14, моля проверете.
— Проверката потвърждава, господине. Ще включа устройството. Аз ли да ви потърся?
— Не, благодаря, ще почакам на телефона — Стоун остана прав, докато слушаше кухото ехо на набираните цифри и лекото жужене на устройството против подслушване. И тогава чу, че вратата се отваря. Обърна се.
— Затвори телефона, Питър — тихо рече Дерек Билейми и хлопна вратата. — Няма смисъл.
— Ти си, нали? — Стоун бавно и несръчно остави слушалката.
— Да, аз съм. И искам всичко, което искаш и ти, стари ми приятелю. Нито един от нас няма да се откаже от залповете за сбогуване, нали? Казах ти, че съм бил на гости у приятели в Шотландия, а ти изрази предположение, че съм бил в Ирландия. Понаучили сме нещичко за тези години. Но очите не лъжат. Когато чу Шотландия, ти се сети за телефонните разговори с Хебридите и очите ти се замъглиха. А и преди това, когато онова лице се появи на екрана, ти прекалено явно ме погледна през пътеката, поне според мен.
— Добинс. Той работеше при теб.
— Записа го в тефтера си, но не каза нищо.
— Чаках ти да го кажеш.
— Да, разбира се, само че аз, естествено, не можех, нали?
— Защо, Дерек? Защо, за Бога?
— Защото така трябва и ти го знаеш.
— Не го знам! Ти си разумен, разсъдлив човек. Но те не са!
— Те ще бъдат сменени. Колко често ти и аз сме използвали глупаци, които не можехме да заобиколим, защото бяха необходими за постигане на целта ни?
— Каква цел? Международен тоталитарен съюз? Военна диктатура без граници? А ние да маршируваме като роботи под барабанните удари на фанатици?
— Хайде стига, Питър. Спести ми либералните дрънканици. Един път напусна тази работа и се пропи до затъпяване заради нейната безполезност, заради измамите, които всички практикувахме, заради хората, които убивахме, за да запазим това, което със смях наричахме помежду си статукво. Какво статукво, старче? Вечен тормоз от страна на по-низшите от нас? Да останем заложници на вресливи молли и истерични глупаци, които не са излезли от Средновековието и са готови да ни прережат гърлата за един варел нефт? Не, Питър, наистина има по-добър начин. Средствата за постигането му може да са отблъскващи, но крайният резултат е не само желателен, той е достоен за почести.
— Чия е дефиницията? На Джордж Маркъс Делавейн? На Ерих Лайфхелм? На Хаим…
— Те ще бъдат сменени!
— Не могат да бъдат сменени! — извика Стоун. — Когато подобно нещо започне веднъж, не можеш да го спреш. Представата става реалност. Отклониш ли се от нея, ще те обвинят, изправиш ли се срещу нея, ще те изолират, ще те накажат! Много добре знаеш, че е капан!
Телефонът иззвъня.
— Остави го да звъни — нареди човекът от МИ-6.
— Телефонът вече няма значение. Ти си англичанинът в къщата на Лайфхелм в Бон. Краткото му описание щеше да потвърди подозренията ми.