— Може би за корпоративни интереси. Човек не бива да ги изключва. Многонационални дъщерни фирми, инвестиции в оръжие, нашият съдружник в Германия също участва в няколко управителни съвета… А що се отнася до местата — парите просто се изливат в тях.
— За Бога, какво мислиш, че се мъча да ти кажа? Сега не мога да говоря повече, но това, което ти съобщих, мое английско цвете, означава най-лошото!
В Лондон настъпи кратко мълчание.
— Разбирам — обади се гласът с интонация на нахокан подчинен.
— Дано. Свържи се с Ню Йорк. Името му е Саймън. Хенри Саймън. Адвокат от Чикаго. Имам и адреса, взех го от регистрацията на хотела — Бертолдие присви очи под блясъка на лампата за четене и колебливо дешифрира номера на къщата и номерираната улица, преписани от помощник-началника на пиколата, солидно възнаграден от един от хората на генерала да влезе в канцеларията и да ги снабди с информация за обитателя на апартамент двеста трийсет и пет. — Записа ли?
— Да — гласът се беше изострил, подчиненият се готвеше да изрази загриженост. — Дали сте постъпил умно, като сте получил информацията по този начин? Приятел или алчен подчинен може да го предупреди, че някой разпитва за него.
— Тъй ли, британско нарцисче? Безобиден пиколо, който проверява регистъра, за да върне загубена дреха на притежателя й?
Последва ново кратко мълчание.
— Да, разбирам. Знаете ли, Жак, работим за велика кауза, която, естествено, носи и приходи, но е по-важна за всеки от нас, точно както преди години. Непрекъснато трябва да си го напомням, иначе не бих могъл да понасям обидите ви.
— И какво обезщетение би искал, англичанино?
— Да отрежа наглите ти жабарски ташаци насред площад „Трафалгар“ и да ги натъпча в устата на лъва. Няма нужда да е широко отворена, тесен процеп ще стигне. Ще ти се обадя след около час — последва изщракване и телефонът занемя.
Генералът свали ръката със слушалката и по устните му бавно се плъзна усмивка. Наистина бяха най-добрите! Те бяха надеждата, единствената надежда на този болен, болен свят.
Усмивката угасна, кръвта отново се свлече от лицето му и арогантността се смени със страх. Какво ли искаше всъщност този Хенри Саймън? Кой беше неизвестният човек с достъп до необичайни ресурси — самолети, коли, оръжие? И какво, за Бога, искаха?
Тапицираният асансьор слизаше бавно. Нощният администратор стоеше до Джоел с приятно, безизразно лице. В дясната си ръка държеше кожена папка с копие от сметката на Конвърс и франковете, които я покриваха, плюс значителен бакшиш за любезността на французина.
Лек свистящ звук предупреди, че асансьорът спира и тежките врати се разделиха.
— Само ми посочете откъде да мина — каза Джоел, който не желаеше да привлича вниманието на суетящия се наоколо нощен персонал върху присъствието на нощния администратор редом с него. — И без това ви отнех доста време.
— Merci. Този коридор ще ви отведе до служебния изход. Пазачът е на поста си и е уведомен за излизането ви. По алеята вдясно ще излезете на улицата, където ви чака таксито.
— Много съм ви задължен. Както ви обясних горе, няма нищо тайнствено или необикновено, просто възникна деликатно положение.
Безизразното лице на хотелиера не помръдна, само очите му загледаха по-остро.
— Това няма значение, мосю, не е нужно да ми давате обяснения. Не съм ги искал и, извинете за съвета, не сте длъжен да ги предлагате. Au revoir, мосю Саймън.
— Да, разбира се — каза Конвърс. Запази спокойствие, но вътрешно се почувства като ученик, когото са скастрили, че се обажда, без да го питат. — Довиждане до следващото ми посещение в Париж.
— Очакваме го, monsieur. Bon soir.
Джоел бързо се обърна и си запробива път по коридора между униформената навалица, като се извиняваше всеки път, когато докоснеше някого с куфара. Току-що му бяха дали урок, който би трябвало отдавна да е усвоил от съдебните зали и масите за преговори. Никога не предлагай обяснения, които не си длъжен да даваш. Мълчи. Но това не беше съдебна зала. Внезапно се сети, че е бягство и този факт леко го плашеше. Думата „бягство“ фигурираше в речника и в опита му. Вече го беше опитал три пъти в живота си, преди много години. Тогава наоколо бродеше смъртта. Изби тази мисъл от главата си и продължи да върви по коридора към голямата метална врата в далечината.
Забави крачки. Нещо не беше в ред. Отпред до гишето мъж със светло пардесю разговаряше с пазача. Джоел го беше виждал някъде, но не се сещаше къде. След малко мъжът помръдна и Конвърс започна да си спомня, пред очите му се появи образ. Друг човек се движеше по същия начин… Да! Той беше придружил Бертолдие до входа на ресторанта в „Л’Еталон Блан“. Сега изпълняваше заповед на същия началник.