— Съжалявам. Трябваше да ви позная.
Даулинг обърна загорялото си лице, очите му пробягаха по лицето на Джоел и се спряха върху сключените му около дръжката на дипломатическото куфарче пръсти. Погледна го отново с весела усмивка.
— Вероятно щях да ви смутя, ако ви бях попитал откъде ме познавате. Не ми приличате на почитател на „Санта Фе“.
— „Санта Фе“?… А, да, сериалът.
Точно така, мислеше Конвърс. Едно от онези телевизионни явления, които благодарение на рейтинга и печалбите на телевизионната мрежа се появяваха по кориците на „Тайм“ и „Нюзуик“. Никога не беше го гледал.
— И естествено — продължи актьорът, — следите драматичните превратности в съдбата на властното семейство Рачет, собственици на най-големите земи на север от Санта Фе и на историческите Чимая Флатс, които са откраднали от обеднелите индианци.
— Кой? Какво?
Набръчканото лице на Даулинг отново се озари от усмивка.
— Само татко Рачет, приятелят на индианците, не знае за кражбата, въпреки че е обвиняван от червенокожите си братя. Виждате ли, синовете негодници на татко Рачет чули, че под Чимая има нефт, и извършили злодеянието.
Сега актьорът ми изглежда различен, помисли озадачен Конвърс. Дали не бяха думите му? Не, не думите, а гласът. Западният акцент до голяма степен бе изчезнал.
— Не знам за какво говорите, но звучите по-различно.
— Бре, да пукна! — каза Даулинг отново с тексаски акцент и се засмя. След това се върна към недиалектния си говор. — Пред вас стои ренегат — колежански преподавател по английски език и драматургия, който преди десетина години прати по дяволите старите си въжделения и тръгна да преследва една непрактична мечта. Това ме доведе до заемането на много смешни и не твърде почитани длъжности, но духът на музите се движи по неведоми пътища. Мой бивш студент, работещ като „продуцент-координатор“, макар никой да не знае какво значи това, ме забеляза в една масова сцена и ужасно се смути. Все пак ми даде няколко малки роли. Някои от тях дадоха резултат и след около две години изникна случайността, наречена „Санта Фе“. Тогава солидното име Калвин бе сменено с Кейлъб. „Повече подхожда на образа“, заявиха двама облечени от италиански дизайнери баровци, които не бяха виждали кон. Щура работа, нали?
— Съвсем — съгласи се Конвърс, докато стюардесата се връщаше по пътеката към тях.
— Щура или не — добави тихо Даулинг, — добрият стар фермер няма да стори зло никому. Искат татко Рачет и го получават.
— Вашият бърбън, господине — каза жената и подаде чаша на актьора.
— Ай, благодаря ти, миличка! Брей, брей, по-напета си от кобилките в сериала!
— Много сте любезен, господине.
— Можете ли да ми донесете едно уиски? — обади се и Джоел.
— Е, след като научихте за престъпленията ми, кажете: вие с какво си изкарвате хляба? — попита актьорът, когато стюардесата се отдалечи.
— Адвокат съм.
— Поне четете смислени неща, не като този сценарий.
Присъствието на Германската работническа националсоциалистическа партия със седалище в Мюнхен започва да се усеща в Германия, въпреки че повечето уважавани граждани на Мюнхен я смятат за сбирщина от неудачници и съмнителни типове. Радикалното популистко движение набира сила благодарение на възпламеняващото си послание за злите „негерманци“. Всички нещастия на нацията се приписват на широк спектър мишени — от болшевиките до неблагодарните еврейски банкери, от чуждите грабители, обезчестили арийската земя, до всичко „неарийско“, най-вече евреите и тяхното получено по мръсен начин богатство.
Космополитен Мюнхен и неговата еврейска общност се смеят на тези нелепости и не им дават ухо. Но останалата част на Германия чува онова, което иска да чуе. Чува го и Ерих Щьосел-Лайфхелм. Това е неговият пропуск към признанието и добрите възможности.
За няколко седмици младежът буквално насила вкарва баща си във форма. По-късно ще разказва за случая с голяма доза жесток хумор. Въпреки истеричните възражения на безпътния лекар синът изхвърля от къщата алкохола и цигарите и не изпуска баща си от очи. Налага му тежък режим на физически упражнения и строга диета. С фанатизма на треньор пуритан Щьосел-Лайфхелм започва да извежда баща си извън града на принудителни екскурзии, като постепенно минава на целодневни маршрути из Баварските планини. Постоянно крещи на стареца да се движи, да не спира. Той дори пие вода само по команда на сина си.
Възстановяването протича толкова успешно, че дрехите на доктора започват да висят като на закачалка от гърба му. Налага се да му се осигури нов гардероб, но по онова време хубавите дрехи в Мюнхен са по джоба само на богатите граждани, а Щьосел-Лайфхелм иска най-доброто за баща си не от синовна привързаност, а както ще видим по-нататък, със съвсем друга цел.