Тъй като разполагаме със сравнително точни дати, открихме живи свидетели. Беше потвърдено, че госпожа Лайфхелм, трите й деца и баща й са загинали в Дахау, на шестнайсет километра от Мюнхен.
Еврейските Лайфхелм вече не съществуват. Сега арийският Лайфхелм е единственият наследник на значително състояние, което в друг случай би било конфискувано. Преди да навърши трийсет години, той е изчистил личната си биография и е отмъстил за неправдите. Вече е убеден в собственото си превъзходство по рождение. Убиецът е узрял.
— Трябва да се занимавате със страхотно дело — рече Кейлъб Даулинг и ухилен сръга с лакът Джоел. — Цигарата ви отдавна е изгоряла непокътната в пепелника. Посегнах да го захлупя, а вие само ми се заканихте с ръка, сякаш не съм в ред.
— Съжалявам. Документът наистина е сложен. Как съм могъл да се заканя с ръка на една знаменитост — Конвърс се засмя, защото знаеше, че това се очаква от него.
— Е, втората ми новина, друже, е, че знаменитост или не, забелязах, че сигналът „Не пушете“ свети от две минути. Вече ни гледат много нацистки погледи.
— Нацистки?… — Джоел изговори думата и неволно смачка незапалената цигара в пепелника.
— Фигуративно казано като несполучлива реплика — заяви актьорът. — Ще стигнем до Кьолн, преди да дочетете юридическите си документи. Хайде, приятелче, започваме да се спускаме.
— Не — отсече Джоел, без да мисли. — Кръжи, докато получи указания от кулата. Това е стандартна процедура, имаме още поне половин час.
— Говорите, сякаш знаете за какво става дума.
— Слабо — отвърна Конвърс и прибра досието на Лайфхелм в куфарчето. — Навремето бях летец.
— Сериозно? Истински летец?
— Е, поне за това ми плащаха.
— От въздушните линии? Истинска авиолиния?
— По-голяма от тази.
— Божичко, поразен съм. Никога не бих го допуснал. Адвокат и летец нещо не се връзват.
— Беше много отдавна — Джоел затвори куфарчето и щракна ключалките.
Самолетът вече се носеше по пистата. Приземяването беше станало толкова меко, че от задните седалки заръкопляскаха. Даулинг заговори, докато разкопчаваше колана:
— Чувах подобни аплодисменти след някоя особено сполучлива лекция.
— Е, сега сигурно ги чувате доста по-често — отбеляза Конвърс.
— Много по-рядко. Между другото, къде ще отседнете, адвокате?
Въпросът свари Джоел неподготвен.
— Още не знам — отвърна той, отново търсещ думи. — Реших да тръгна в последния момент.
— Може да имате нужда от помощ. Бон е претъпкан. Знаете ли, аз съм в „Кьонигсхоф“ и подозирам, че имам някакво влияние там. Да видим какво можем да направим.
— Много ви благодаря, но няма нужда — бързо заговори той. Последното нещо, което искаше, беше да привлича общественото внимание поради компанията на актьора. — Фирмата ми ще изпрати човек да ме посрещне и той ще ме настани. Трябва да сляза последен от самолета, за да не се мъчи да ме търси в тълпата.
— Е, ако имате малко време, обадете ми се в хотела и оставете номера си.
— Непременно. Обичам да яздя и да стрелям.
Джоел чакаше. По-мудните пътници напускаха самолета и кимаха на застаналата до вратата стюардеса. Някои се прозяваха, други несръчно се боричкаха с преметнати през рамото чанти, фотоапарати и колички за куфари. Последният човек мина през вратата и Конвърс се изправи, стиснал дръжката на дипломатическото куфарче. Плъзна се по пътеката и инстинктивно, без никаква осъзната причина, погледна вдясно от себе си към задната част на самолета.
Това, което видя, го смрази. Въздухът беззвучно избухна в гърдите му. На последната седалка се беше настанила жена. Бледата кожа под широката периферия на шапката и уплашените, смаяни очи, които тя рязко отмести от него, оформиха образ, който живо си спомняше. Това беше жената от кафенето на летище „Каструп“ в Копенхаген! Когато я видя за последен път, бързаше към лентата за багажа и се отдалечаваше от гишетата за билети. Беше я спрял почти тичащ мъж и бяха разменили няколко думи. Джоел вече знаеше, че са говорили за него.