Старецът изпусна парцала и кофата и с гърлен поток панически думи се приближи към него. Конвърс се търкулна надясно до стената, като се бореше да поеме въздух и гледаше немеца с празен и див поглед.
— Доктор! — прошепна той.
Старецът потрепера и отстъпи към вратата, обърна се, отвори я и изтича навън, като пискливо викаше за помощ.
Имаше на разположение само няколко секунди! Изходът беше на не повече от осемдесет метра вляво, а входът към залата — вероятно на трийсет метра вдясно. Джоел бързо се изправи, хукна към кофата, обърна я и я отнесе до прозореца. Сложи я на пода, стъпи върху нея с един крак и опря длани на перваза. Бутна стъклото, то се вдигна с десетина сантиметра и спря. Бутна отново с всичката сила, която можа да събере в тази неудобна поза. Прозорецът не помръдна. Разгледа го задъхан и втренченият му поглед се спря на два стоманени предмета, които в никакъв случай не би искал да види, но те бяха все пак там. Две защитни скоби бяха завинтени на срещуположните рамки и пречеха на прозорците да се отварят повече от десет сантиметра. Летището може и да не беше международно и оборудвано с разни сложни устройства, но не беше оставено и съвсем без внимание.
От другата страна на вратата долетяха далечни викове, старецът беше открил някого. По лицето на Конвърс струеше пот, когато слезе от кофата и посегна към куфарчето на пода. Действието и решението дойдоха едновременно, само инстинктът му подсъзнателно ги управляваше. Взе коженото куфарче, пристъпи напред и няколко пъти го блъсна в прозореца. Стъклото се счупи, а долната рамка най-сетне изхвръкна. Стъпи пак на кофата и погледна навън. Под прозореца имаше циментирана пътека, обградена с железни перила. В далечината светеха лампи, наоколо нямаше жива душа. Метна куфарчето през прозореца и се вдигна на мускули. Лявото му коляно се закачи в някакво стъкло и в разбитата рамка. Взе несръчно да се провира през отвора с главата и раменете напред. Когато тупна на земята, чу отвътре викове, които се засилваха — хаотична смес от удивление и гняв. Побягна.
След няколко минути при един неочакван завой на циментираната пътека видя ярко осветения вход на летището и редица таксита, очакващи пътниците на полет 817 от Хамбург да приберат багажа си, за да ги обръснат с раздутите нощни тарифи до Бон и Кьолн. Имаше еднопосочни платна към входа и от изхода, събиращи се в платформа, пресечена от пешеходни зебри, а отвъд платформата се простираше огромен паркинг с няколко осветени будки, очакващи пристигащите собственици на коли да си ги приберат. Конвърс прескочи железните перила и се затича през тревната площ към първото платно. Гмурна се в сянката под ослепителното око на прожектора, осветяващ входа. Трябваше да се добере до такси с говорещ английски шофьор, не можеше да остане без превоз… Продължи да се движи под сянката, докато направи пълен полукръг. Беше зад последното от наредените таксита. Приближи се до него.
— Английски? Говорите ли английски?
— Englisch? Nein.
Вторият шофьор също отговори отрицателно, но третият откликна.
— Както казвате вие, американците, само един задник би се заел да кара такси, без да говори английски. Нали така?
— И още как — рече Джоел и отвори вратата.
— Nein! Не може!
— Какво не може?
— Да седнете в таксито.
— Защо?
— Има опашка. Трябва да спазвате реда.
Конвърс бръкна в джоба на сакото си и извади сгъната пачка германски марки.
— Аз съм щедър.
— Освен това сте тежко болен. Качвайте се, mein Herr.
Таксито потегли и се понесе към изхода.
— Бон или Кьолн? — запита шофьорът.
— Бон — отговори Конвърс, — но не още. Искам най-напред да тръгнете по онази алея и да спрете пред паркинга.
— Was?…
— Другата алея. Искам да наблюдавам входа на паркинга. Стори ми се, че в самолета от Хамбург имаше моя позната.
— Много хора вече си тръгнаха. Само онези с багажа…
— Тя не е излязла — настоя Джоел. — Моля ви, направете каквото ви казвам.
— Тя?… Аа, госпожица. Вие плащате, господине.
Шофьорът отклони таксито по отбивка, която водеше към паркинга. Спря в сянката на втората будка. Вратите на залата останаха вляво, на не повече от сто метра. Конвърс наблюдаваше как уморените пътници, натоварени с куфари, торби за голф и вечните фотоапарати, започнаха да се тълпят на изхода. Повечето от тях вдигаха ръце за такси, други тръгнаха да пресичат зебрата към паркинга.
Изминаха дванайсет минути, а жената от Копенхаген не се появяваше. Едва ли носеше багаж, значи закъснението й беше умишлено или по нареждане. Шофьорът прие ролята на незаинтересуван. Изгаси светлините и главата му клюмна, сякаш бе задрямал. Тишина…