Отиде в Дания с една цел, а постигна друга. Бяха го открили, но бяха издали и собствената си паника. Изнервени посрещачи, радиовръзка с невидима кола, паркирана едва на неколкостотин метра, бясно носеща се лимузина — това бяха признаци на безпокойство. Врагът бе объркан и адвокатът у Конвърс изпита задоволство. В този момент врагът беше на половин километър пред него и се носеше към Бон, без да подозира, че го следва едно такси, умело управлявано от шофьор, който не го изпускаше от поглед.
— Mein Herr! — извика шофьорът. — Поемат по пътя към Бад Годесберг. Das Diplomatenviertel.
— Какво значи това?
— Посолствата са там. Имат Polizeistreifen! Патрули. Могат да ни… как се казва… да ни познаят.
— Засекат — поправи го Джоел. — Няма значение. Продължавайте така, справяте се отлично. Ако трябва, спрете. После продължете. Вече спечелихте триста марки над таксата. Искам да разбера къде отиват.
След шест минути този въпрос намери отговор и Конвърс бе поразен. Каквото и да беше си мислил, където и да го водеше въображението му, не беше подготвен за думите на шофьора.
— Това е американското посолство, mein Herr.
Джоел се опита да събере мислите си.
— Закарайте ме в хотел „Кьонигсхоф“ — нареди той, защото не знаеше какво друго да каже.
— Да, струва ми се, че хер Даулинг остави бележка в този смисъл — заяви чиновникът на рецепцията и посегна под гишето.
— Тъй ли? — Конвърс беше смаян. Спомена името на актьора с бледата надежда, че ще му обърнат повече внимание. Не очакваше нищо повече.
— Ето я — чиновникът измъкна две листчета от купчината бележки. — Вие сте Джоел Конвърс, американски адвокат.
— В общи линии, да.
— Хер Даулинг ни уведоми, че може би ще се затрудните да намерите хотел в Бон. Пожела, ако дойдете тази вечер в „Кьонигсхоф“, да направим всичко възможно да ви настаним. Възможно е, Herr Конвърс. Хер Даулинг е много известен човек.
— Заслужава го — отбеляза Джоел.
— Виждам също, че ви е оставил бележка.
Чиновникът се извърна и измъкна запечатан плик от кутия за поща зад гърба си. Подаде го на Конвърс и той го отвори.
Здрасти, друже!
Ако не получиш това писмо, ще си го прибера сутринта. Извинявай, но говореше като голяма част от по-малко щастливите ми колеги, които казват „не“, когато искат да кажат „да“. Те го правят от наранена гордост — или смятат, че им предлагам милостиня, или не искат да се срещнат с някого. Съдейки по вида ти, изключих първата причина и реших да се придържам към втората. Тук, в Бон, има човек, с когото не искаш да се видиш и не си длъжен да го правиш. Погрижил съм се за стаята ти, която е на мое име. Ако искаш, регистрирай я на свое, но не спори за сметката. Дължа ти хонорар, адвокате, а аз винаги плащам задълженията си. Поне през последните четири години.
Впрочем, не ставаш за актьор. Паузите ти не са убедителни.
Татко Рачет
Джоел мушна бележката в плика и се пребори с изкушението да вдигне телефона и да се обади на Даулинг. Но актьорът щеше да има съвсем малко време да поспи преди снимките. Благодарностите можеха да почакат до сутринта. Или до вечерта.
— Хер Даулинг е уредил всичко много щедро и задоволително — заяви той на чиновника. — Той е напълно прав: ако клиентите ми научат, че съм дошъл в Бон един ден по-рано, няма да мога да се порадвам на красивия ви град.
— Анонимността ви ще бъде осигурена, господине. Хер Даулинг е много предвидлив. Вероятно багажът ви е отвън в таксито?
— Не, тъкмо затова закъснях. В Хамбург погрешка са го качили на друг самолет и ще пристигне едва сутринта. Поне така ме увериха на летището.
— О, много неприятна, но до болка позната история. Желаете ли нещо специално?
— Не, благодаря — отговори Конвърс и вдигна куфарчето си. — Всичко най-необходимо е тук… Да, има нещо. Ще мога ли да си поръчам едно питие?
— Разбира се.
Джоел седна в леглото с досието до себе си и чаша в ръка. Имаше нужда да помисли няколко минути, преди да се върне в света на фелдмаршал Ерих Лайфхелм. С помощта на телефонистката се беше свързал с денонощния телефон на „Луфтханза“ и оттам го успокоиха, че ще пазят куфара му на летището. Не даде други обяснения, освен че е пътувал два дни и две нощи и не е бил в състояние да изчака багажа. Служителката можеше да разбира думите му както си иска, пет пари не даваше. Умът му бе зает с друго.