— Нямаме много време, но не можеш ли да ми повториш какво друго те пита?
— Казах ти, искаше да знае всичко, което сме си казали в самолета. Обясних му, че не съм носил магнетофон, че е бил общ разговор, какъвто провеждам непрекъснато с хора по самолетите. За сериала, за работата ми. Но той не остана доволен, непрекъснато се опитваше да ме притисне, та и аз по едно време избухнах.
— Как?
— Казах му: „Да, говорихме и за други неща, но те бяха лични и не ви влизат в работата.“ Той се смути и това ме ядоса още повече. Разменихме няколко реплики, но неговите не бяха особено остри, беше прекалено напрегнат. Тогава ме попита за десети път казал ли си нещо за Бон и най-вече къде смяташ да отседнеш. А аз за десети път му казах истината — поне каквото ти ми каза в самолета. Че си адвокат, че пристигаш при клиент и че не знам къде си. Нали тогава не знаех, че си тук?
— Чудесно.
— Тъй ли? Интуицията е хубаво нещо като първа реакция, адвокате, но след това човек започва да си задава въпроси. Един досаден възпитаник на елитен университет, в момента правителствен чиновник, размахващ дипломатически паспорт, макар и с противно поведение, което демонстрира посред нощ, все пак е представител на Държавния департамент. За какво, по дяволите, става дума?
Джоел се обърна, тръгна към леглото и погледна досието на Лайфхелм на пода. Обърна се отново и заговори ясно, като чуваше изтощението в гласа си.
— За нещо, в което не бих искал да те намесвам при никакви обстоятелства. Но за твое сведение интуицията ти не те е измамила.
— Честно казано — отвърна актьорът и бистрите му очи развеселено надникнаха иззад бръчките, — и аз си помислих същото. Заявих на онова копеле, че ако се сетя за нещо друго, ще се обадя на Уолтър… забравих му второто име.
— Кой?
— Посланикът ни в Бон. Представяш ли си, при всичките неприятности, които имат тук, дипломатическите марионетки са организирали обяд в моя чест — нищо и никакъв телевизионен актьор. Но предложението ми да се обадя на посланика разстрои нашия приятел повече от всичко друго. Не го очакваше. Доколкото си спомням, три пъти ми повтори, че посланикът не бива да бъде безпокоен по този въпрос. Не бил толкова важен, а пък имал и други грижи и всъщност дори не знаел нищо. И слушай внимателно, господин адвокат. Заяви, че си супертаен агент на Държавния департамент. Май тогава му казах: „Дрън-дрън.“
— Благодаря — рече Конвърс. Не му хрумна нищо друго, но знаеше какво иска да научи.
— Тогава разбрах, че интуицията ми не е чак толкова слаба — Даулинг погледна часовника си, след това се взря в Конвърс с пронизващ поглед. — Не съм страхливец, но не съм и знаменосец, друже. Въпреки това знамето ми допада. Не бих живял под друго.
— Аз също.
— Тогава се изясни. За знамето ли работиш?
— Да, но по единствения начин, по който мога, и това е всичко, което ще ти кажа.
— Разследваш ли нещо в Бон? Затова ли не искаше да те виждат с мен? Затова ли в Хамбург седна толкова далече и дори не слезе сам от самолета в Бон?
— Да.
— А оня кучи син не искаше да се обаждам на посланика…
— Разбира се, че няма да иска. Не може да си го позволи. И, моля те, наистина не се обаждай.
— Да не си… Боже Господи! Да не си от онези тайни агенти, за които съм чел? В самолета се запознавам с човек, който не иска да го видят как слиза на летището.
— Не е толкова мелодраматично. Аз съм адвокат и просто разследвам някои нередности. Приеми тази теза. И много ти благодаря за всичко, което направи за мен. Новак съм в тия работи.
— Но не ти трепва окото, друже. Бива си те — Даулинг се обърна и тръгна към вратата. Спря и погледна пак Конвърс. — Може и да съм луд — заговори той. — На моята възраст това е позволено, но у теб има нещо едновременно насърчаващо и възпиращо. Забелязах го, когато ти разказвах за жена си. Женен ли си?
— Бях.
— Кой не е бил? Женен, искам да кажа. Съжалявам.
— А аз — не. И двамата не съжаляваме.
— А кой тогава? Още веднъж съжалявам. Интуицията не ме подведе. Ти си свястно момче — Даулинг посегна към топката на вратата.
— Кейл?
— Да?
— Трябва да знам. Много е важно. Кой беше човекът от посолството? Сигурно се е представил.
— Да — потвърди актьорът. — Размаха картата си под носа ми, когато му отворих вратата, но бях без очила. Затова, когато си тръгваше, настоях да разбера кой е.
— И кой беше?
— Каза, че името му е Фаулър. Ейвъри Фаулър.
7
— Какво?!
— Какво?
— Какво каза? — Конвърс се изви под въздействието на името. Трябваше да положи физическо усилие да се успокои и се хвана за леглото.