— Какво има, Джо? Какво ти е?
— Името! Да не е някаква лоша шега, някаква грешка! И теб ли те накараха да пътуваш с този самолет? Случайно ли се запознахме? И ти ли си част от всичко това, господин актьор! Много добре играеш игричките си!
— Ти си или пиян, или болен. За какво говориш?
— За стаята, за бележката ти, за всичко! Това име! В капан ли ме вкара тази нощ?
— Вече е сутрин, млади човече, и ако тази стая не ти харесва, можеш да отседнеш където пожелаеш. Пет пари не давам.
— Където?… — Джоел се опита да избегне ослепителните отражения на светлините от „Ке дю Монблан“ и да отпусне свитото си гърло. — Не… аз сам дойдох тук — пресипнало рече той. — Ти не би могъл да знаеш, че ще дойда. В Копенхаген, в самолета… Купих последния билет за първа класа, съседното място, до пътеката, беше продадено.
— Винаги сядам до пътеката.
— О, Боже!
— Говориш несвързано — Даулинг погледна към празната чаша на нощната масичка и към писалището, върху което имаше сребърен поднос с бутилка уиски. — Много ли пи?
Конвърс поклати глава.
— Не съм пиян… извинявай, моля те, извинявай! Ти нямаш нищо общо. Използват те, опитват се да те използват, за да ме открият! Ти спаси… работата ми… а аз се нахвърлих върху теб. Прости ми.
— Не ми приличаш на човек, притеснен за работата си — отбеляза актьорът по-скоро загрижено, отколкото сърдито.
— Не става дума за службата ми… а за успеха на една работа — Джоел пое дъх, за да се вземе в ръце. Отлагаше момента, когато трябваше да погледне в очите ужасните последици от току-що чутото. Ейвъри Фаулър! — Просто искам да доведа докрай започнатото, искам да спечеля — добави смутено, с надеждата да прикрие това, което Даулинг очевидно беше забелязал. — Всички адвокати искат да спечелят.
— Не се и съмнявам.
— Извинявай, Кейл.
— Няма нищо — каза актьорът с непринуден глас, но с внимателен поглед. — На местата, където се подвизавам напоследък, крясъците са нещо обичайно, но не говорят нищо. А твоите говореха.
— Не, просто реагирах прекалено бурно. Казах ти, че съм новак. Не по отношение на закона, а… в тези обиколни методи.
— Тъй ли?
— Да. Трябва да ми повярваш.
— Добре, щом настояваш — Даулинг отново погледна часовника си. — Трябва да тръгвам, но има още нещо, което може да ти бъде от полза при спасяването на… — актьорът направи многозначителна пауза — тая твоя работа.
— Какво е то? — попита напрегнато Конвърс, като се стараеше да не издава интереса си.
— Когато Фаулър си тръгваше, през ума ми минаха някои мисли. Едната беше, че съм се отнесъл твърде зле с човек, който просто си върши работата, а другата беше съвсем егоистична. Не бях му оказал съдействие, а това може в някакъв момент да ми излезе през носа. Разбира се, ако ти не беше се появил, щях да си прибера бележката, и толкоз. Но щом си тук и си в черния списък, може да ми се стъжни.
— Това трябваше да е първата ти грижа — чистосърдечно заяви Джоел.
— Може, не знам. Във всеки случай му казах, че по време на разговора съм те поканил да пийнем заедно и да дойдеш на снимките. Изглеждаше озадачен от втората част, но разбра първата. Заинтересувах се дали да му се обадя в посолството, ако ме потърсиш, и той каза да не го правя.
— Какво?
— С две думи, даде ми да разбера, че ако го потърся, ще попреча на „вътрешното разследване“. Предпочита той да ме търси. Щял да се обади към обяд.
— Но ти снимаш. Ще бъдеш на площадката.
— Това е хубавото на тая работа, но да върви по дяволите. Имаме радиотелефони. Тъй че ще прехвърлят разговорите ни.
— Не те разбирам.
— Ами опитай. Когато той се обади, аз ще се обадя на теб. Да му кажа ли, че сме се свързали?
Конвърс загледа учудено възрастния актьор, търсача на рискове.
— Винаги съобразяваш по-бързо от мен, нали?
— Ти си съвсем прозрачен. Той — също, та просто трябваше да събера две и две. Фаулър иска да те открие, но сам, далече от хората, които не искаш да видиш и ти. Когато застана на вратата и произнесе последните си думи, нещо ме разтревожи. Не можеше да играе дълго ролята си, също като теб в самолета, но не бях сигурен… Какво да му кажа, Джо?
— Най-добре вземи телефона му.
— Добре. Сега лягай да спиш. Приличаш на дрогирана актриса, която току-що е научила, че ще играе Медея.
— Ще се опитам.
Даулинг бръкна в джоба си и извади лист хартия.
— Вземи — рече той и се приближи към Конвърс. — Не бях сигурен дали да ти го дам, но по-добре да го имаш. Това е номерът на радиотелефона, на който можеш да ме намериш. Обади ми се, след като говориш с Фаулър. Много ще се притеснявам за теб.