Лайфхелм има малко близки приятели и това, изглежда, не се променя, вероятно защото съзнава, че правителството го наблюдава. Участва в управителните съвети на няколко изтъкнати корпорации, които откровено заявяват, че името му оправдава възнаграждението…
Главата на Джоел клюмна. Вдигна я рязко, отвори очи и прегледа набързо последните страници. Споменаваха се няколко ресторанта, чиито имена не му говореха нищо, брак по време на войната, прекратен от изчезването на съпругата през ноември четирийсет и трета, вероятно убита по време на бомбардировка над Берлин. Други бракове нямаше. Личният му живот беше извънредно прикрит, ако не и аскетичен. Единственото изключение беше склонността му към даване на вечери в тесен кръг, винаги с различни гости. Следваха имена, които не му говореха нищо. Адресът на имението му в покрайнините на Бад Годесберг… Внезапно вратът на Конвърс се вцепени, очите му се отвориха широко.
Къщата е разположена в безлюдна област на брега на Рейн и е отдалечена от всякакви магазини и предградия. Земите са заобиколени с висока ограда и охранявани от кучета, които злобно лаят по всички коли с изключение на тъмночервения мерцедес на Лайфхелм.
Тъмночервеният мерцедес! Значи самият Лайфхелм го е чакал на летището! Лайфхелм, който беше отишъл направо в посолството! Как е възможно? Как?
Дойде му твърде много, способностите му да разбира бяха притъпени. Мракът настъпваше, мозъкът му подсказваше, че не може да възприема повече, просто отказваше да функционира. Досието се плъзна встрани, той затвори очи и заспа.
Падаше в някаква подземна яма, обградена от всички страни с назъбени черни скали. Под него се разстилаше непрогледна тъмнина. Неравните каменни стени яростно пищяха към него като свличащи се безформени готически фигури с остри клюнове и наточени нокти, насочени към тялото му. Истеричният крясък беше непоносим. Къде изчезна тишината? Защо падаше в нищото?
Отвори стреснато очи, челото му беше покрито с пот, задъхваше се. Телефонът до главата му звънеше, натрапчивият звън беше дразнещо фалшив. Опита да се отърси от съня и страха, възникнал в полусъзнателното му състояние. Посегна към гърмящия апарат и погледна часовника си. Беше дванайсет и петнайсет, слънцето струеше през прозореца на хотела.
— Да? Ало?
— Джо? Джоел?
— Да.
— Кейл Даулинг е. Нашето момче се обади.
— Какво? Кой?
— Онзи Фаулър. Ейвъри Фаулър.
— Божичко!
Връщаше се, всичко се връщаше. Отново седеше на масата в „Ша Боте“ на „Ке дю Монблан“, отраженията на слънцето в металните парапети на езерния булевард пронизваха очите му. Не… не беше в Женева. Намираше се в хотелска стая в Бон и само преди няколко часа това име го хвърли в бездната на лудостта.
— Да — проговори задавено Джоел и пое дъх. — Взе ли телефона му?
— Каза, че не е време за такива игрички и освен това нямал телефон. Трябва да се срещнеш с него на източната стена на Алтер Цол колкото може по-скоро. Разхождай се наоколо, той ще те открие.
— Не съм съгласен! — извика Конвърс. — Не и след Париж! Не и след летището снощи! Не съм такъв глупак!
— Не останах с впечатлението, че те смята за глупак — отвърна актьорът. — Каза ми да ти предам нещо, което би могло да те убеди.
— Какво?
— Надявам се, че няма да сбъркам, не ми харесва дори да го произнеса… Каза да ти предам, че снощи в Ню Йорк е убит съдия на име Анстет. Смята, че връзките ти са прекъснати.
8
Алтер Цол, старинната кула, която някога е била част от южната крепост на Бон, сега представляваше камбанария, издигната на зелена морава, по която бяха наредени антични оръдия, реликви на минало могъщество, изплъзнало се благодарение на бездарни императори, крале, свещеници и князе.
Джоел стоеше до ниската стена и се мъчеше да се съсредоточи върху гледката с надеждата тя да го успокои, но напразно. Не забелязваше красотите пред себе си, те не можеха да го отвлекат от мислите му, нищо не би могло… Съдията от Втори апелативен съд Лукас Анстет, свързващ някой си Джоел Конвърс с работодателите му и с неизвестен човек от Сан Франциско. Единственият човек освен неизвестния стар учен на остров Миконос, който знаеше какво става и защо. Как бяха успели да го открият и убият за по-малко от осемнайсет часа?
— Конвърс?
Джоел се обърна. На пет-шест метра от него на чакълестата пътека беше застанал мъж с пясъчноруса коса, няколко години по-млад от него, с момчешко лице, което бавно щеше да старее и винаги щеше да изглежда по-младо от годините си. Беше по-нисък от Джоел, но не много, облечен в светлосив панталон, кадифено сако и разкопчана на шията бяла риза.